Тук нещата продължават по същия забавен начин, но този път сам и без колело.
Приятно четене!
 
 


На пътя

 
Отново съм на пътя. Този път без колело. Но и този път, както всички предишни, в миг на пиянски ентусиазъм съм обещал нещо, което след това трябва да изпълнявам. Винаги го правя. Пия 4-5 водки и започвам да блъскам по клавиатурата – "кой, аз ли, бе! Само стой да видиш…"
Този път съм се изкарал върл стопаджия. Казал съм, че ще ходя до Синеморец на стоп, само да ме пуснат в отпуск. Защо Синеморец? Не знам. Питайте оня пияния от предната нощ. Не съм го казал аз, я. На всичко отгоре, без да искат ме изтърваха и в отпуск, няма мърдане. Вече съм на пътя, махам с бодра крачка, макар все още да ме е срам да вдигна палец. Никога не съм стопирал, но мисля, че ще ми върви. Имам се за мил и чаровен мъж, май само аз го мисля, но го мисля. Последната жена, с която срамежливо споделих това, отметна глава назад и се смя до сълзи. Не знам какво толкова смешно видя, но явно й хареса. 
Още не съм вдигнал палец, срам ме е. Бъркам в задния си джоб, там съм сложил една плоска бутилчица, подарък от Нат и Цвете – ей така, 200 грама, не повече, колкото да ми измива срама. 
Раницата ми тежи, какво ли няма вътре, и всичкото излишно. Сега мога вече да ви бъда и на вас в помощ, бъдещи стопаджии, от мен да знаете – всичко, което сте сложили в торбата на гърба, излишно е. 
Бръкнете и го изхвърлете. Имате нужда от три неща – тоалетна хартия, водка, дъвки. Нищо друго! От тези трите обаче слагайте колкото багажът ви събира, пак няма да стигне.
Излизам на главния път за Варна и се захващам да се срамувам. Щях да кажа да стопирам, но не би било вярно. На вас може да ви изглежда лесна работа, ама я си представете невероятното унижение да вдигнеш палеца си нагоре. Отпивам – ей така, мъничко, да ми мине. Да взема да се прибера ли? 
Поглеждам назад. Какво пък, никой няма да ме бие. Дали? Сещам се, че поради ред причини отзад ме чакат две гневни жени и един съпруг, той пък искал да ме бие, а аз съм мил човек, казвам ви. Казвам аз, ама никой не вярва. Въздъхвам дълбоко. Пътят ми назад е отрязан, имам всички основания да бягам към морето. Хвърлям поглед към колите. Още не съм посмял да вдигна палец, ама и те пък как не се сещат? Гледам ги с поглед на бито куче, имам палатка в ръката, стопаджия съм, да спрат. Тъпаци! Пак поглеждам назад, пак се сещам за ядосания съпруг. Вдигам палец, червен съм като божур. Една кола, втора кола… Не, явно не съм роден за стопаджия. Прибирам се. Вйууу…. Най-прекрасният звук на 
света. Следващите два дена ще го чакам с нетърпение, ще му се радвам, така звучи колата, когато спира. Третата е! Заковава до мен.
- Нови Пазар, пич – не знам защо, но всички по шосетата си говорят на "пич". 
– Качваш ли се?
- Ъхъ.
Влизам в колата, първият ми стоп, а гоня 40-те. Стискам устни ожесточено и се заклевам да мълча, ако ще и кучета да ме ръфат. Кучета не ме ръфат, но младежът, който е направил глупостта да ме вземе, прави някакви опити за контакт. Мисията невъзможна, пич! 
- Ама как ги е треснало снощи в Перник, а?
- Ъхъ.
- Аз тук не усетих нищо, пък до 4 часа бях в скайп.
- Вярно?
- 5,8! Земетресението, бе! Не знаеш ли? – ръкомаха под носа ми.
- Ъхъ.
Този сигурно го отказах да качва стопаджии за следващата година и нещо. Стоварва ме след 20 километра, а аз в миг на просветление изръсвам:
- Много благодаря, че спряхте.
Боже, някой да ме разстреля!
Бъркам в задния си джоб и вадя шишенцето. Срамна работа, срамна и малко унизителна – стопът де. 
Вдигам палец – едно, две, три. Да, всяка трета кола спира. Няма смисъл да махате на първите две, вдигайте палец на третата. Вийууу… 
Качва ме някакъв тип, който май работи в ДС. Иначе как да си обясня, че още след първите два-три километра настоява да знае аз женен ли съм, детето ми на колко години е, колко заплата получавам, къде работя. Следващите дни ще науча, че това е стандартният въпросник на всички шофьори, но в момента ми изглежда странно да отговарям на такива дълбоко интимни въпроси. Малко по малко започвам да свиквам обаче, да споделя. Даже казвам и някое изречение. Едва ли е нещо умно, но поне не е "ъхъ".
- Като те стоваря във Варна, хващай автобуса и отивай направо на Аспарухов мост – казва ми ченгето. 
– Там застават всички стопаджии. Успех!
А това "успех" е другото, което винаги изръсват преди да слезеш. Звучи някак излишно възторжено, ама и с него се свиква. Стоварва ме, хващам си автобуса, слизам на Аспарухов мост - всичко по списък, но от много срам и много водка вече ми се пикае, не се трае чак. Намирам си едно зелено островче, току след моста, изваждам го и пускам мощна струя, придружена с гърлен рев. От мен да знаете – това е единственият начин да се изпикаете. Невероятен кеф. Тъкмо се каня да го изтръскам, когато зад гърба си чувам някакво гигантско "вийууу". Същият звук като на спиращ автомобил, но някак умножен по хиляда. Обръщам глава, искам да ме видите като на снимка – стиснал с дясна ръка пишката си, 
изкривил глава през рамо, разширени зеници, зинала уста (щракнахте ли ме?) – един "Мерцедес" се върти като пумпал, помитайки знаци, бордюри. Върти се и идва към мен. Ей така се разделяш с живота. 
Още неизпикал се, а вече дърпат белия чаршаф през главата ти. В някакви стотни от секундата си представям как лекарят се чуди какво да направи първо – да ми затвори очите, или да ми махне ръката от пишката. Свисти, върти се – тряс! Потъва в някаква канавка на метри от мен. Тръсвам го още два пъти, въздъхвам облекчено и го прибирам. И този път се спасих. Колата е вирнала задница, предната врата се отваря, а отвътре се измъква някакво хюмне с опашка и проговаря мързеливо:
- Абе, някой да има въже да ме дръпне?
Честно ви казвам, сигурно аз изглеждам по-разтревожен, докато спя. Нищо не им разбирам вече на хората. Махам с ръка, казвам си, че съм последният останал нормален човек по тези ширини, и вирвам палец на асфалта. 
Едно, две, три… Да, третата спира. Безотказно е. Мятам се щастлив вътре, а там един тип – белег до белег на лицето.
- Какво мислиш, дали ще има вятър? – застрелва ме с въпрос, ококорил очи като пендари. Още не съм седнал дори.
Ей сега я закъсах вече. Всички ме предупреждаваха да си нося втори чифт гащи, опасно било, ама на! 
Имаше един филм с Марк Хамил, "Среднощен стопаджия" май се казваше, та там го качваха пенсионирания Люк Скайуокър на стоп, едва седнал на седалката, изпъваше ръка пред очите си и промърморваше замислено:
- Вчера ги рязах, а те растат ли, растат…
Косата ти да настръхне направо, ако я имаш, а е само една реплика от няколко думи. Сега е същото, ама точно в обратен ред. Стопаджията е ужасЕн. Аз. Усещам как косъмчетата на врата ми се изправят с лек пукот.
- Кажи де! – реве оня. - Нали ще има вятър?
- Ами - прокашлям се плахо, - ще има.
- Щото те не познават винаги. Казаха, че ще има, ама не им вярвам твърде. Аз съм кайтист! – натъртва и ме поглежда с блясък в очите. Чака аплодисменти.
Винаги съм знаел, че рано или късно ще закъсам заради бедната си обща култура. Само не знаех, че ще е по пътя. 
Кайтист? Звучи ми като будист, садист, мазохист. Дърпам се максимално вдясно. Колко може да избягаш – някой и друг сантиметър. Прегръщам дръжката на вратата.
- Ей го отзад – сочи зад гърба си.
Обръщам се плахо през рамо, отново, хич не ги обичам тези погледи. Нека се гледаме очи в очи, какви са тези мерзости. Там има нещо увито в черна коприна. Транжиран труп, остатъци от зародиши, знам ли… Някакъв култ. Сам съм си виновен. Да бях се върнал, че да ме набие оня съпруг, поне жив да съм.
- Хвърчилото – добавя без ред белязаният.
Ох, пак ми се размина. Вярно, че имаше една песничка на Бийтълс за мистър Кайт. Хвърчило, бе! Пу, пу, пу! Някаква разновидност на нашите парапланеристи. Толкова ми олеква, че започвам да бърборя. Не млъквам направо. Оня се оказва и колоездач, имаме какво да си кажем. 
- Виж сега, не мога да те закарам до Бургас, аз съм за Оряхово – споделя след малко. – Ще те оставя на разклона.
- Оряхово не беше ли преди Шкорпиловци? – питам го аз.
- То аз съм за Шкорпиловци всъщност.
Ей така се редят пасиансите Божии. Как беше онази любима мисъл от свети Вонегът – "странните предложения за пътувания са уроци по танц от Бог'. Аз там имам ятак, бе! Оги. Ококорко. Точно в Шкорпиловци. Не мислех да го навестявам, ама стъпка напред, две назад… Канят ме на танц.
- Карай към Шкорпиловци, пич!
След малко сме там. Слизам от колата, а някак го чувствам близък. Може би защото толкова ме уплаши, странни неща.
- Успех – казва ми оня.
- Много вятър – пожелавам му аз.
Странна работа, сега се замислям – един човек не ме попита за името ми, докато скачах от кола в кола. 
Няма по-анонимно същество от стопаджията. Уж те има, пък си като вчерашния вестник – хем си там, хем са те забравили, докато слезеш още.
Качвам се към “Дъбрава”, леговището ококорково – сенчеста маса, гъсеници, алкохол, море. Колко му трябва на човек. Няма и три часа, откакто излязох от нас, а вече съм стигнал. Май ще ми хареса да съм 
стопаджия. Следващите няколко часа ги прескачам. Нищо особено – водка и приказка. Аз съм мръхтар по професия. Страшно го умея това – да не правя нищо, но да го правя с класа. По някое време следобеда Оги кандисва да си сипе едно. Не пиел преди вечерта. Чак такива суетности не съм очаквал, а е свестен тип.
- Какво да си купя? – пита ме.
- Мери! Как може да задаваш толкова глупав въпрос? – отговарям, отпивайки от шишето. Хич не ги обичам тези чаши, разводняват глътката някак.
Няколко часа по-късно вече сме готови. Смътно помня пържоли, водка, ракия, гъсеници (без тях не е "Дъбрава") и Добо. Абе, няма какво да се лъжем – оправихме целия форум ник по ник. Специално внимание обърнахме на жените. Миг по-късно се будя в леглото. Това винаги ме сварва неподготвен – седиш си на масата, надигаш шишето, в устата ти се е вселил Бог, имаш толкова много и толкова умни неща да кажеш, щракане на пръсти, един миг време - будиш се в леглото. Сигурно има нещо общо с времето и пространството, и с Мери, разбира се. Всъщност ме будят. Оги е показал плешивата си глава на вратата и хихика гръмогласно. Само рогца дето няма на главата. Сатрап! Както се е подал, така и изчезва. Не знам защо, но хората страшно се забавляват, гледайки страдащите махмурлии. Ставам с пъшкане. Никога повече, никога! Стигам до тоалетната – там има едно огледалце, малко по-голямо от пощенска марка. Поглеждам се… Уф! Свети 40 мъченици. И аз четиридесет и първият. Никога повече няма да сложа капка в устата си. Подайте ми библията да се закълна. Никога, никога повече! 
- Оги – казвам аз след малко. - Мярнах някъде ракия в стаята ти. Я сипи едно, че…
Никой не може да ми отрече обаче, че опитах. Имах добри намерения. Стъпка по стъпка. И Исус е трябвало да чака тридесет години и повече, за да му хрумнат онези мъдрости и прочие, вие как искате от вчера за днес да спирам алкохола. Стъпка по стъпка, глътка по глътка. Без напрежение трябва да се случват нещата.
- Ще те закарам до кръстовището – казва Оги, докато си сипва мастика. Няма 8 часа сутринта, а вчера приказваше нещо за пиенето преди вечеря. Глупости някакви. Казвам ви аз, че съм мил човек – оправям кривините по хората. Пълня си манерката за из път с ракия. Вижте сега, да не си помислите нещо! Аз по Керуак пътувам. Има си едно упътване за стоп, и то се казва "По пътя" - има-няма 300 страници, по него я кара всеки, който е вдигнал показалец. Ако лъже Керуак, греша и аз. Там се пиеше. Мъжката. Искам да кажа, че Керуак е виновен, аз просто спазвам приличие и поведение. Това е.
Още не съм слязъл от колата на Оги, някакъв тип спира да ме вземе. Още нещо, което научих за пътуването на стоп тези дни – колкото по-малко движение, толкова по върви. Голям трафик – забрави, че някой ще спре. Бутам три дъвки в устата си и се ухилвам чаровно. Не сте забравили, нали – тоалетна хартия, водка и дъвки. Другото просто го разхождах до Турция и обратно. Този е почти нормален. Е, пита ме колко деца имам, какъв е този пръстен на ръката ми, ама нали ви казвам – това си е от стандартния въпросник на шофьора. Спира ме на кръстовището за Бургас, а там има някаква спирка, на която виждам нещо удивително. Не съм човек, който се впечатлява как бъде. Е, един галон с водка би ме накарал да мръдна дясната вежда нагоре, но не повече. Това обаче е нещо монументално. Величаво. Съжалявам, че не съм художник, за да го нарисувам, не е за снимка, четката на някой гений е нужна. Шарена тълпа от хора се прозяват в ранното утро, чакайки автобуса. Едни гърди напред е застанал Той, истински водач на стадото – облечен е в костюм, снежно бяла риза, вратовръзка, огледални чепици, протегнал е лявата си ръка, в дясната е стиснал нокторизачка и кълца ли, кълца. 
Заковавам се и го гледам около минута. Не мога да повярвам просто. Толкова е красиво. След малко махам с ръка и продължавам. Казвам ви – аз съм единственият нормален човек. Обещайте ми, че видите ли нещо подобно, задължително ще спрете и ще склоните глава за минута. Не подминавайте. 
Махам с палец- едно, две, три! Заковава до мен. За първи път се качвам в кола с повече от един човек. 
Изключително странна двойка – едно нисичко хлапе, облечено като бизнесмен, а до него се е курдисал двуметров руски мафиот. На такъв приличаше поне.
- За Бургас ли?
- Абсолютно.
- Качвай се!
Сядам на седалката, жвакайки дъвка.
- Ще извиняваш – казва хлапето, - но ще спрем в Обзор за малко.
Винаги съм се изкушавал в такъв момент да кресна:
- Никакво спиране! Качили сте ме за Бургас и няма да търпя да ми се мърдосвате из разни отбивки. 
Разбира се, че не го казвам, но някой път ще си угодя и на това. 
Спираме в една тиха уличка, хлапето слиза и ме оставя сам с руския мафиот. Аз нямам проблем с езиците, да споделя. Те имат проблем с мен. Решавам да установя някакъв контакт на чист руски език:
- Ну что же, ти стопаджия? Лайк ми?
- Да, да - грейва оня, разпознал полиглота в мен, - я хочу купить квартиру!
Егати! Казвам ви – последният нормален човек се е качил на стоп за Синеморец. Аз. Що за идиотия? Аз ли не разбирам руски, или този тип е тръгнал с 200 бона в джоба на стоп, за да си купи жилище. Махам с ръка – да прави каквото си ще. И той го прави. Излиза от колата, измъква някакъв фотоапарат от онези, дето обективът им е метър напред, и започва да снима. Сигурен съм, че някъде ги създават. Има някаква поточна линия за туристи, където неуморно ги събират чарк по чарк, а накрая им връчват фотоапаратите – с огромните обективи. Иначе не мога да си ги обясня. Този тип отвън снима, прикляка, профил, анфас, накрая заляга, за да я хване отдолу… Не, нека дам пет минути почивка, в която вие ще се опитате да познаете какво снима този идиот. Пробвахте ли се? Ако някой е казал кафе машина на глас, нека си потърси наградата при мен. Затварям очи и отмятам глава назад. Ужасявам се, че след малко ще се покатери на близкото дърво, за да снима тази красавица, тази кафе машина от птичи поглед. Не бих го понесъл. Не искам да виждам. 
Хлапето се появява, поглежда без всякакъв интерес руснака, който почти със сълзи на очи се разделя с любимата си, подканя го да се качи. Въздъхвам облекчено.
- Ние сме до Слънчев Бряг – съобщава ми след малко.
(Добре де, идиот нещастен, защо ме излъга тогава, че ще ме закараш до Бургас? – бих му креснал в някой следващ живот.)
- Чудесно – изграквам пресипнало. Казвам го така, сякаш детската ми мечта е била да стигна до Слънчев Бряг. Стигна ли там, нека умра.
Наближаваме отбивката, колата намаля, а насреща ни се втурват трима възторжени стопаджии. 
Хахаха. Нека ви! Няма само на мен да е гадно.
- Нааа! – изскачам отвътре аз. – Кофти, а?
Две момичета, целите в татуировки, както и едно момче. Кикотят се доволно. Не изглеждат никак разочаровани. 
- Опитай, пич! – казва ми момчето, връчвайки ми някакво олющено канче с прозрачна течност.
- Какво е това? 
- Всичко – отговаря ми той.
Надигам. Някаква слаба ракия с дъх на хвойна и марихуана. Чак пък всичко…
- Я опитайте от шкорпиловската ракия – вадя манерката пък аз.
- Дай! Дай! – нахвърлят се отгоре ми
- Вижте какво, няма да ви уча, но тоя с шкембето ви проваля – казвам аз, сочейки младежа. Вчера вдигнах показалец за първи път, днес вече раздавам съвети. Много ме бива. – Ха на бас, че ще ви издухам! Даже ще ви дам 500 метра преднина!
Онези продължават да се кикотят. Или аз съм забавен, или това в канчето е наистина "всичко".
- Ха на бас!
Умирам да хващам басове. Никога не ги изплащам, ама и никога не получавам. За спорта само. 
Отивам малко напред, вдигам палец. Вийууу! Първата още заковава. Някакво камионче. Мятам победоносен поглед назад, където една сребриста кола качва сбирщината всичколози. Що за идиот спира на трима човека? Кажете ми! Ще изгубя баса, мамка му! 
- Давай, чичооо! – изревавам аз, мятайки се в камиона.
Чичото е поне 5 години по-млад от мен, но явно има състезателен дух, защото без излишни обяснения натиска газта. Късно е обаче. Три средни пръста се подават от изпреварващата ни с вой кола. Вирвам и аз един. Какво да се прави, не може винаги да печелиш. Дължа ви бутилка водка, пичове. По шосето дори и пичките са пичове. Облягам се доволно назад и започвам да отговарям по списък – къде съм роден, защо се развеждам, колко е голяма дъщеря ми. Вече свикнах.
След малко стигам Бургас. Тук ще се почива. Не че много съм работил досега, но ми се върти в главата една цаца. Цаца с бира. Намирам подходящото заведение. Още един съвет от мен – ако искате да ядете вкусна цаца, озъртайте се за котки. Котките никога не грешат. Откривам една дузина доволно въргалящи се гадини около нещо като дървена беседка. Тук е моето място. Може да изглежда мизерно, но имайте вяра на котките.
- Цаца с една много студена бира – поръчвам и примижам от удоволствие. Котките наистина му разбират, ще знаете. Доволно мърдам пръстите в маратонките си. Пипилота май беше казала да си избираш обувките така, че винаги да можеш да шаваш с пръсти в тях. Мъдри слова. От най-мъдрите. 
Надигам бирата, ледена е. Опитвам цацата – превъзходна. Мърдам палците си. Ех, животът е наистина прекрасен, пичове и пички. 
Час по-късно, набавил липсващите промили, отново съм вдигнал палец. Чувствам се вече старо куче. 
Едно, две, три… Хм. Пет, шест, седем… Деветдесет и седем, деветдесет и осем, деветдесет и девет… 
Нямало правила тук. Никой не спира. Час, два… Няма и няма. Размечтавам се за чифт хубави цици. Всеки знае, че това е вечният билет за стоп. Никога не го късат, безсрочен. От друга страна, кой ли би спрял на Мерилин Менсън. Мъж с цици. Сто деветдесет и пет, сто деветдесет и шест. Вийууу! 
Най-накрая.
- За Созопол? – пита ме отвътре един.
- Супер! - новата ми детска мечта. Ще ми се да го разцелувам. Ако не сте седели в жегата на някой прашен път два часа, няма да ме разберете. 
- Набор 74, пазач, пред развод, голяма дъщеря, къса ми нервите – казвам още преди са съм седнал.
Созопол! Сякаш съм уморен вече. От дъвченето на дъвката ще е. Тук ще нощувам. Малко по малко параноята на алкохола ме превзема. Кофти. Мърдам палци, не помага. Изплювам дъвката. Къде съм се юрнал? Някакви непознати жени плъзват погледи покрай мен. Дупка в нищото. Ларва на личинка. 
Озлобявам се, винаги така става. Алкохолен бяс.
- Какво ме гледаш, ма? – искам да изкрещя на онази с готиния задник отсреща. – Нищо не знаеш за времето! Нямаш идея! В един свят, не повече от две минути вляво, ние с теб ще се обичаме до смърт. 
Какво знаеш за времето, курво?! Нищо! Нищо не знаеш. – Задъхвам се от бяс. - Вземи един лист хартия. 
Начертай линия. Сгъни го. Няма линия, нали? Нищо не е останало, курва мръсна. Нагъни пространството. Смачкай листа. Нека се съберем. Мамка му! Аз и ти се обичаме до смърт на някакви си две минути вляво. Как не го разбираш? Две минути, а сме се разминали завинаги.
Стигам до плажа, кисел съм, самотен съм. Ей с това никога няма да свикна – самотата. Опъвам палатката и започвам да се обаждам. Нямам идея на кого. Криво ми е. Хленча, рева. Отсреща чувам прозявки. На когото съм се обадил, нека ме извини. Не помня. 
Щракане с пръсти, будя се. Някой е насочил огромна лампа в очите ми. Романтика. Изгрев. Никога, никога повече. Знам, че го обещах един път, но не се заклех върху Библията, нали? Подайте ми я.
- Колко струва малкият Савой? Нямате ли Мери? – питам минути по-късно.
Важното е, че имах добри намерения. Разбрахме се. Керуак е виновен. 
Няма и седем часа, сгъвам си палатката под безразличните погледи на Издишащите. Не знам дали ги знаете – вероятно ги произвеждат в съседния завод. Приличат на хора, но не са. Подобно на туристите са ги наконтили като хуманоиди. Лесно ще ги разпознаете. Обикновено имат вид на пенсионери, увиснали шкембета и романтичен поглед, впит в изгрева. Издишат на всяка седма крачка, а ръцете им се движат ритмично. Кофти имитация. Разпознават се отдалеч, че не са човеци.
Заставам на пътя. Лапнал съм три дъвки. Имам нужда. Вдигам ръка. Едно… Вийууу!
- Фактически ти накъде си? – пита ме някакъв дядо отвътре. Има коса като взривен облак.
- Ами напред. Синеморец – плахо предлагам.
- Ще те закарам до разклона. Иначе погледнато, ще те ситуирам на пътя. - Поредният куку. - Фактически погледнато, ти къде си ходил?
- Фактически… Пфуй! Нали ти казах бе, човек - за Синеморец съм.
- Да, но иначе погледнато бил ли си в долината на Казанлък?
- Не. Фактически не съм стъпвал там – признавам.
- Фактически погледнато, това е най-интересното място в България. Има там едни могили. Имаш ли връзки? – любопитства облакът.
- Ами… - какво да му кажеш на такъв?
- Ако имаш, нека ти отворят третата могила. С матката! – ей това не очаквах да чуя.
- Фактически третата, така ли?
- Да бе, третата. Милите ни предшественици са знаели всичко. Дори за разширението в дясната страна на матката. Изобразили са я. Фактически! – натъртва оня. – Какво ли няма из България, но Казанлък, 
матката, долината, фактически това е най-невероятното!
С огромно удоволствие слизам от тази кола. Фактически. 
Заставам на разклона и вдигам палец. Час-два… Пак тапа. Никой не спира. Най-накрая един заковава.
- За Бургас, нали?
- За Синеморец – опитвам се да го вразумя, сочейки напред.
- Застанал си в другото платно бе, пич! Отсреща е за Синеморец.
Да са еба в дневалния, тази псувня ще я разбере само човек, който е служил. Мамка му за останалите!
Премествам се отсреща. Лапам нови три дъвки. Фактически. Пфуй! Вдигам палец, днес било празник, а аз съм на майната си. Вийууу! Обичам го този звук. Намаля бял пикап, отвътре ми се хили един беззъб 
циганин, маха ми да се качвам. Мечка страх, мен не… Абе, няма да лъжа. Малко ми подскочи под лъжичката. Особено когато циганинът отключи кучкарника отзад и посочи разхвърляните инструменти, да влизам демек. Беззъб циганин с ключове в ръката ми сочи някакво пространство, което след малко ще заключи. Ако щете вярвайте, но влязох. Да бях една жена, щях да живея само от "майчински".
- Не бе – завърта показалец до слепоочието си джипсито, - сложи си багажа тук. Ще се возиш при нас, разбира се.
Уф, пак ми се размина. Излизам от кучкарника и сядам до шофьора. Отстрани циганинът е залепил бедро и ми се хили беззъбо. Казвам ви аз, че съм мил човек. Ей го – надуши ме.
- Накъде си? Женен ли си? Защо пътуваш? Идвал ли си някога тук? Спират ли? Пиеш ли? Видя ли проститутките? Чакай да ти разкажа за Ахелой, нищо не знаеш. Пиратският кораб, пристанището, нищо не знаеш... – познавате ги, нали? Има такива хора, просто не млъкват. Шефът на циганина без зъби. 
Достатъчно е да кимаш, нищо повече. 
– Чакай да ти покажа залива! Нищо не знаеш ти! Тръгнал за Синеморец. Смотано село. Я виж това! А?! Какво ще кажеш? 
Обикаляме с пикапа му, няма умора – всичко иска да разкаже, да покаже, да обясни. Как ме уморяват такива хора, не е истина. Най-накрая ме оставя до табелата и ми обяснява:
- След 6 километра е Синеморец. Ама е тъпо село, нищо няма там. Ела да ти покажа залива, лодките.
Нали току-що го направи бе, човек. Егати холерикът. Разбира се, че не казвам нищо такова, но в следващия живот няма да си мълча.
- Ще мръдна до Синеморец все пак. Нали за там съм тръгнал.
- Добре, ама не си прав – изревава идиотът и сърдито обръща.
Лапам поредната дъвка. Отпивам от шишето. Стопът е уморително нещо. След малко чувам шум отзад. 
Тук шосето е не по-голямо от колоездачна алея, страшна дивотия, стъпвам в тревата, за да не ме сгазят, машинално вдигам палец и се обръщам. Бял пикап закопава до мен, отвътре ми се хили същият 
беззъб циганин. Чакай, бе! Това не го ли преживях вече? 
- И да знаеш, че ти губиш – довършва мисълта си шефът. Върнал се е. Показал се е до кръста през прозореца и нарежда сърдит: 
– Ако все пак размислиш, видя къде работим. Ела довечера, ще те закараме до Бургас.
Наистина ме уморяват такива. Не са лоши хора, но ми пият от енергията. 
- Добре, добре – обещавам набързо. – Ще дойда.
Оня свива пак сърдито с колата си. Е, съжалявам. Мил човек съм, но не мога да се харесам на всеки. 
Този явно го ядосах. Хрумва ми да го изиграя. Май не съм много ясен. Искам да кажа, че съм човек на път, човек без лице, стопаджия – мога да бъда такъв, мога да бъда друг. Каквото лице откача от закачалката, мое е. Ще играя всеки преден спрял ми шофьор. Страхотна идея! Така ми се струва. На три водки всяка идея е невероятна. 
Вийууу! Даже не съм вдигнал палец, а някаква кола спира до мен. 
Зад волана е жена. Бог ме обича! Две напред, три назад. Танцувам си. 
- За Синеморец! – казвам аз.
- Качвай се – отвръща тя.
Ей сега ще го изиграя оня - характерен, лесен образ е.
- И как живееш в тази пустош? Кажи ми! Като те гледам, красива жена, а си се загробила в тези пущинаци. Не обичаш ли мъжете? Мразиш ли ги? Какво? – нареждам безспир. Номерът е да не млъкваш. Думите трябва да се застъпват, да галопират. – Как може да имаш къща на такова приказно място, а да не я използваш? Превърни я в дом за безпътни души. Пристан на самотници. Посрещай, изпращай, наливай, отпивай – толкова много хора можеш да направиш щастливи, защо не го правиш? 
Защо?
Мацката се залива от смях. Бога ми, би трябвало да звуча мъдро, не смешно. Нищо не разбирам от хора.
- Това е центърът - казва ми след малко. – Посрещай самотници, пич. Чао.
Слизам и се оглеждам. Друг самотник няма. Аз. Тръгвам към морето. Чакай, бе! Имам фотоапарат. 
Вадя го тъкмо навреме. Който ме познава, знае, че обожавам гробища. Прозявам се на всякакви камънаци, светилища, църкви, но видя ли гробище, заковавам веднага. Никога не сте виждали по-слънчево гробище, гробището на Синеморец. Просто се влюбих, това се казва гледка. Вечна. 

Присядам до мъртвите, зяпаме вълните, няма да се връщам, оставам тук.