50
ПОСЛЕДЕН БОБ
Бродирането ги сближаваше.
Имаше нещо много вещерско в това да се събират и да шият. Уж просто така потапяха иглата, промушваха обратно, разтъркваха плата, сякаш да не го боли, а все едно по душите си шиеха. Двете внучки на баба Вела бяха вече девойки и се преструваха, че им е досадно да я вършат тая "пенсионерска" работа. Но все намираха време да се съберат около нея. А тя винаги успяваше да ги накара да говорят за това, дето ги гложди. Когато бяха край нея, се усещаха някак повече сестри, дори и в непрестанното си драчене:
- Вено, утре вечер ще сложа онази, зелената блуза.
- Ще я сложиш, ако ти я дам!
- Невенче, недей чедо, що така говориш! Нали сте сестрички, трябва да си помагате.
- Бабо, на мен ми дават колкото и на нея. Тя нищо не си купува и само моите дрехи носи.
- Аз, за разлика от теб, излизам и се забавлявам - каза Грета и си прехапа езика от убождането.
- Да бе, да! Даваш си парите за цигари и за бира.
Грета я погледна и ѝ запрати няколко светкавички, а Невена се изплези.
Баба Вела слагаше чубрица на боба, подсмихна се над тенджерата:
- Грето, верно ли е това дето го говори Невенa? Пушиш ли? – попита тя със строг и нисък глас.
- Не - чу се мънкане от гретино ъгълче.
- Пуши! Трови се! Като на Жельо жена му. Такава хубава жена. Мъжете по нея тичаха, а тя напук, все с цигарата в уста. На мъжкарана се правеше. Като ти е хубаво да ти мирише на птича тор устата, пуши!
- Ааа, бабо. Т’ва беше гадно. Не съм гладна вече. Няма да ти ям боба!
Грета се опитваше да улучи точната фигурка на гоблена откакто подхвана преговорите за блузата на Невена и все не ставаше.
- ’ко щеш! – тросна се мило и по детски като тях баба Вела, и се намести на леглото, бутайки кърмещата котка
- Хайде, разположили сте се като бейове. Пу!
Котката отвори и затвори очи небрежно и блажено, ама готова да скочи. По ноздричките ѝ личеше. Малките топки под нея бяха успокояваща гледка от мърдащи се губерчета.
- Бабо, този Жельо ми е много странен. Страх ме е да го гледам в очите. Защо не викаш някой друг да сече дървата? – измънка пак Грета.
- Нищо му няма на момчето. Той и булката му навремето като две яренца припкаха насам натам. В един ден се родиха. Гласчетата им пропищяха по едно и също време. Още помня, лято беше. Навсякъде отворени вратите. Ние вън, пред двора. И сякаш като по знак, първо единия гракна от едната къща, после другия от другия край. Ама на! То не може само хубаво. Дойде едно гражданче. Взе да задява Дилянчето. И тя се подлъга. Жельо беше такова хубаво момче, а после като се опъпчиви целия, сякаш отрова му изяде мозъка. И така, сипаничав си остана и до сега. Оня си замина по живо, по здраво, ама живота им окепази... и на двамата.
- Грето, и теб туй те чака! - Невена потърка плата, имитирайки вече с лекота движението на баба си и изду шийката си като пуйче.
- Ако знаеш понякога, колко си жалка, ... ще се самоубиеш!
- Грето, сакън! Да не съм те чула тъй да говориш. Я, какви драки сте станали! Много ни е хубав живота, че и ние да се ядем един друг.
Грета стана и блъсна гоблена в леглото. Котката подскочи. Малките забуксуваха с лапички във въздуха.
- Все аз съм ви крива! Не мога да разбера, как все така извърташ нещата Невено! Направо ми иде да ти я забода тая игла в дебелия език. Отивам да пуша. Има ли огънче в тая къща!?
Баба Вела се извърна, все едно не я е чула и посочи печката.
- Слагай да вечеряте. Яденето е готово. И не ми се сопвай такава!
Грета послушно взе две чинии и започна да сипва в тях. Часовникът тиктакаше, натъртено и дразнещо. Любимият сериал на Невена започваше след малко, а точно сега трябваше да си кротува, защото беше попрекалила май.
- Хайде пусни го. И аз го гледам. – каза баба, без да вдига очи от бродерията.
Грета наряза хляба и вече се беше отнесла. Мислеше си как омеква в ръцете му. Снощи, докато си помисли да се държи, ей така, малко по-дръпнато и той я завлече на ъгъла на читалището. Станой нямаше да постъпи така с нея. Той беше друго семе. Ама цигарите. Да можеше да ги спре, защото и на нея й миришеха. Тая бабичка, колко лесни и прости ставаха нещата в нейната уста. Бабешка работа, ама мила работа.
Невена не виждаше нищо друго освен Диего на екрана. Ако беше сама в стаята, щеше да се навре на сантиметри от телевизора и да го гледа от там. Как я правеше щастлива тоя мъж. Диафрагмата й тупкаше само като видеше името му на екрана.
- Вашата работа сега, не е работа. Лъжете се един друг, сменяте се, въртите се. На цялата работа обърквате смисъла – въздъхна високо баба в прозявката си.
Двете се изтръскаха от балончетата в главите си.
- Абе бабо, тия измислените неща от едно време, дето бащите ви са казвали кой за кого да се жени и не сте си виждали пъповете…така да се каже, са много гадни. Добре, че ги няма вече!
- Ааа ха-ха-ха. Така си мислиш ти. Ама дядо ти така се омаскари, че за малко да не се вземем с него, ами да ме дадат на ратая.
Грета се задави. Баба остави иглата и я потупа по гърба.
- Как я мислите вие тая, че ни е било лесно. Не ни беше. Ама не ни трябваше пъповете да си гледаме, ами очите. Там всичко пише.
- Я, раздуй, раздуй! – каза Грета със задавен глас и налапа голяма лъжица от боба.
Невена откъсна поглед от телевизора, защото започна да се капе и погледна към баба да замаже белята.
- Да бе бабе, я кажи - избоботи с пълна уста.
- Ами, да ви кажа. То все време не остава да ви я кажа тая история, ама кой знае колко ми остава, няма за кога вече да отлагам.
Идва дядо ви една вечер. Сбрал дружината, песни ще ни пеят. Серенада дето му викат. Ние с моите сестри на прозореца - накипрени, надиплени слушаме долу те как свирят и пеят. Хвърлих му аз едно цвете и му викам "Григоре, татко го няма. Ела друг път". Едно време тъй беше, все едно нишан му дадох. Е хубаво! Тръгнаха те, ама зевзеците му със зевзеци, да вземат котка да хвърлят в кладенеца като си заминават. А половин село от нашия кладенец пълни, барабар с кмета. След една седмица започва да има някакъв странен вкус водата. След още една - мирише, блудкава, не се пие. И татко ми, какво да прави, с едно въже долу, да види какво става. Ще отровим народа ей! Като се качи горе, още му помня кървясалите очи, а мустака му, ей тъй нагоре събран "Кой - вика -я свърши тая работа?" и ние хъката-мъката присетихме се, па си и признахме. Че като ни погна с една ножица. Косите ни да реже.
Мъжорлята сме събирали, бели птици сме били. Добре, че беше моята баба, че ни залости в курника. Една вечер там изкарахме, от страх. С кокошките, на тая смрад – душите ни се спаружиха. Излизаме на другия ден, татко ми мирясал малко, ама за дядо ви не ще да чуе. То и аз много се бях ядосала и викам: "Добре, тате, като не щеш той да е, няма да е". И тъй. Ходих маносана един месец. Хем ме тегли, хем ме е яд на него… ама повече ме беше яд.
И като каза тате една вечер "Ратая!", не ми стана хич хубаво ама баща, мога ли да стана срещу му. И гледай с к’ъв акъл отивам при дядо ви сутринта, без никой да ме знае. Ще си мъстя за честта. "Григоре – викам - излез, че масло ще ми трябва, цяла кофа. След седмица сватба ще правя. Искам да ми приготвиш". А той излиза, ама не ме поглежда. "Не мога Вело. Иди при някой друг. На Кольо Тапата жена му прави хубаво масло, на него поръчай".
Аз още повече се ядосах. Сега като си помисля на дяволчето понякога и на него хубаво му се прищява. Па като гракнах: "Масло не може, ама котки да пускаш, където не трябва може, нали?! Орезили ме! Пред цялото село зян станах дето ти се поведох по акъла. Хак да ти е. И дето тъй направи цял живот с овцете да си живееш".
А той като вдигна глава и с едни големи очи, такива като вашите – ама станали още по-големи, дето не спал и отслабнал, и като ме погледна сякаш триста комара ме ухапаха отвътре в стомаха. "Недей Вело! Недей!" - тъй ми каза. И аз като ревнах.
Дето ми се трупало толкоз време като шурнаха тия сълзи, той в чудо се видя. Викам си тоя нищо няма да направи, ами я аз да действам и му се хвърлих на врата. Пък той като скоби си заби ръцете в мен и взе да нарежда. Аз ту се смея, ту плача. Успокоихме се малко, ами сега с тате ми какво ще правим…
И тъй вечерта, срам не срам, ревах, смях се, прескочих оградата и при дядо ви. Баща ми само дето не умря. Ама на сватбата като се напи и като почна да се смее, цялото село го разправя после, как се въргаля в пепелта като магаре и с цяло гърло се смя. На всички много ни се събра, ама на, ако не я бях прескочила тая ограда нямаше да ви имам сега.
Невена вече не гледаше Диего. Не, че не се виждаше как прескача оградата заради него и се хвърля на врата му, ама гледаше баба си и ѝ се искаше да я целуне ама не можа, досрамя я.
Грета чоплеше мушамата с усмивка. Вдигна очи и каза:
- Ма бабче, аз на теб съм се метнала.
- Метнала си се ти! На баща си хайманлъка си взела, ама хайде. Като ти видя очите мога и на теб всичко да простя. Само внимавай, да не направиш некоя беля, после ти да не можеш да си простиш.
- Ква беля ма бабо?
- Тая котка виждаш ли я. Тя може сама да си гледа децата. Хитра е. Ама сама жена, колкото и да е хитра…
- Бабо, Жельо стои отпред! - Невена пак взе гоблена. По-лесно й беше да се прави на заета, нямаше да се налага да говори.
- Ела бе, Жельо, ела бе, мойто момче.
- Ами аз, бабо Вело, съм готов.
- Мерси ти много, моето момче. Да ти сипя един буркан боб, да занесеш у вас, че много направих, пък хубав стана. Утре, вдругиден пак на прасето ще иде.
- Ами, сипи. Аз на твойте манджи не мога да отказвам.
Баба напълни буркан. Уви го във вестник и му го подаде. Хвана протегнатата към нея ръка:
- Жельо, тая синина от к’во ти е?
- Как от какво?! Дърва сека.
- Недей бе, мойто момче. Пак и си я налагал. Бял ден не видяхте с таз твойта булка. А какви хубави деца бяхте. И какво хубаво дете имате. Недей бе, чедо!
- То вече и детето не знам на кого е, бабо Вело – наведе глава и изпъшка.
Грета миеше чинии и се обърна към Невена.
- Абе, по пъпките ще го познаете – и се изплези лукаво
- Грето! – извърна се Жельо и пъпчивото му лице почервеня. Що не идеш в кръчмата, да видиш как се е курдисал твоя напудрения с на кмета дъщерята!?
- Стига! Стига, че като ви зачаткам и двамата! – ядоса се баба и мъчно й стана.
- Хайде, тръгвам аз.Мерси за боба. – Жельо излезе със сбърчени вежди.
- Хайде да лягаме, че утре пак ще ми се въргаляте до обед.
- Аз излизам – каза Грета и изскочи.
- Къде бре! – баба тръгна към вратата, но бързоходна челяд беше отгледала.
- Аз тогава лягам! – провлачи Невена. Пак трябваше да кротува. Прибра се в стаята, целуна снимката и се загледа в тавана. Този Диего, не можеше да я нарани.
Желязна беше. Добре, че онова гражданче избра сестра ѝ, че иначе кой знае какво щеше да ѝ дойде до главата.
Жельо се прибра. Седна в мазето... и захлипа. Колкото се стискаше да
не се чува, толкова хлипането по-силно ставаше. Усети ръката ѝ на рамото си. Изправи се. Погледна насиненото ѝ лице и постави болната си ръка на бузата ѝ. Тя се гушна. Като котка.
- Баба Вела боб ти праща.
- Хайде да хапнем двамата, а! – подхвана го под мишница и тътрейки се ръка в ръка запъплиха към кухнята.
Баба се изми. Сгъна си престилката и погледна към етажерката. Там,
около снимката на дядо Григор, бяха наредени куп лекарства. Когато имаше лош ден се обръщаше и му казваше "Григоре, Григоре видя ли докъде ме докара?".
Ама днес, колкото и да беше мрачен, деня не беше лош. Уж заядливи всички, а пък все за любов милеят. Деца. Кога ще разберат и те как да се обичат! За това му каза "Виждаш ли как я карам без тебе Григоре! То туй моето…, ама днес всичко съм подредила и сгънала."
И легна. Стори ѝ се, че го вижда отгоре си - тия младите съвсем ѝ бяха объркали старческия мозък - каза ѝ "Вело, хайде да си слагаш ония червените обувки. Да танцуваме ще те водя".
Баба въздъхна, тъй както беше изстенала първия път!
Невена се стресна. Мразеше да я прекъсват, когато мечтае.
- Мале Вено! – трепереше Грета – Такова круше му забих! Като в каубойски филм.
- Верно ли!? Ухаа!
Спогледаха се като лимонки с дръпнати дюзички и изведнъж прихнаха бурно.
- Вие двете защо още не сте легнали? Къде е баба ви? – чу се тих глас до тях.
Майка им се беше подпряла уморено на вратата и ги гледаше как се кискат. Стана ѝ смешно и хубаво, ама нямаше сили. Влезе в кухнята и отвори тенджерата.
- Мале, пак си направила един казан боб! Ще го затворя в буркани, да го замразя.
Часовника цъкаше. Котките мъркаха.
- Да ти сложа ли още едно дърво в печката? …Мамо! ...Мамо?!