50
Малко от мислите и чувствата на един качествен "зеленчук" - Яна Стоянова от Варна. Разговорът с нея можете да прочетете в Новогодишния Брой 7 на Хипертуршия.
Концерт
30 ноември 2011 г.
Концерт с тибетски звънкови купи, зала Пленарна на Общината, вход свободен...
"Извинете госпожо, те сега говорят, но после, като започне концерта... вие с това малко детенце нали ще напуснете"...
Те... говорят за любов, споделяне и взаимност.
Тя... моли учтиво детенцето с майка си да излезе, за да се отчете общинската и дейност за камплитли свършена. Добре, че концерта не е с билети. Нямаше да може да изгони досадната майка, трябваше да я засипя с диазепам и да и натикам ПиЕсПи-то с някоя много батална игра, за да може да преживее този преломен момент в живота си.
Благодаря на ОБЩината за този прекрасен концерт :---).
Благодаря им, че са винаги там, където трябва, за да спасят ОБЩеството от такива буболечки като бебе Зазу.
Благодаря им, че знаят кой дребосък иска да го изберат в томболата за ходене на градина и кой не!
Благодаря им, че знаят кое дете иска и кое не, да взима уроци по плуване, но правилно са преценили и са си раздали вип картички за басейна, който ТЕ са построили.
Благодаря им, че знаят от какви алеи имаме нужда и вело-такивата изобщо не ги строят, щото те кому требе, всички сме с по пет автомобила на глава или натъпкани шапка до шапка в Автобусите на Фъншуйтриумф.
Благодаря, че договорите за първите алеи ги подписват за застрояване с трепереща ръчичка и сълзи на очи както Соломон Паси подписа договора ни за влизане в НАТО.
Благодаря им, аз нямям толкова сила. И много като мен. Миличките!
Благодаря на ДЪРЖАвниците, които решиха да работя повече. Имам нужда. Не се става лесно човек.
Благодаря за по-високите ДАНъци. Материализма не е добродетел.
Благодаря, че Средния Балкан гори, а ние хората сме "за огромно щастие далече от това". Какво тук значи някаква си пареща раничка за земичката ни простичка. Ще
потърпи, 20-тина часа да изчислим в каква посока се движи бедствието, пък после, ако се съберат някои будали да го изгасят с метли и кофи, еее рахат сме. ДърЖАБАТА си е изпълнила работата.
Всичко е прекрасно. В Конго има демОКРАДИчни избори. Нашите медии го отчитат и ние всички сме щастливи и вярваме.Това с Мугабе в Зимбабве преди няколко години е само в главата на 5-6 французи, то няма нищо общо с действителността в цяла Африка. Африка трябва да се урбанизира. Трябва цяла да стане бетон. Като всички нас. Като всичко около нас. Всички трябва да се курбазираме.
По време на възраждането, "къщите в градовете започнали ВЕЧЕ да се строят една до друга, с дюкянчета отдолу". Сега къщите да се строят една над друга с молчета под тях. По време пак на Възраждането, у нас започнали да се строят т.нар. калдъръми, сега грам гола земя да не остане. Природата не ни е нужда. Всичко е бетон.
БЕТОН е новата ни любима дума. Да натъпчем себе си със силикон, а земята с бетон, така всичките ни дефекти ще изчезнат.
Благодарим на всички политици и финансово обременени специалисти за това, че се грижат за нашият свят. Ние сме просто едни ДЮГОНИ и ЛАМАНТИНИ. Ние не сме хора.
Не си мислете, че роптаем. Не си мислете, че знаем какво искаме. Не си мислете, че мислим.
Пътеписи на средния пръст... из средната земя!
22 ноември 2011 г.
Да почистим планетата, започвайки от себе си !
Не знаеш от къде и кога ще ти дойде поредното "забавно" приключение, с урок номер N поред.
Възстановявайки приятнозакръглената си аура, се събуждам малко след полунощ с отекъл пръст и пулсираща болка. Ставам, светвам и се опулвам пред изпречилия се пред мен бахур на мястото на среднопръста ми.
Натискам силно и от това, което блъвна, вече съм сигурна, че имам ново решение за Деймън от "Дневниците...". Миличък, вече не търси пепел от бял дъб, за да убиеш древен, просто трябва да накараш древния да ми захапе пръста.
Диспечерките от Triumf са единствените, които реагират мигновено на думата "Спешен кабинет". Пристигам с първа светлинна, съдбата ми е освободила пътищата, за да застана на гишето чиста и неопетнена. Преди това улавям скролиращата във Фейсбук по-важна от всичко мисия, с която се е заела дежурната.
"Какво е това? Трябва ви направление?"
В 1:00 след полунощ ???
"За хирург. Това е само едно пръстче, колкото и голямо да изглежда в момента!!! Тук приемаме само изкълчени, счупени и пукнати".Оглеждам се. Колко време ми трябва да се изкълча или потроша?! Три исполина на нощния живот в сиви костюми, явно са играли нещо по Тарантино, докато аз съм жужкала под юрганчето.
Странно! Мислех, че тях ги лекува Брус Уилис, в тъмно мазе, с бутилка виски и захапана пръчка за игра на черен питбул. От другата страна - група младежи, очевидно от общежитията, са оградили момиченце, което гледа тъжно и се държи или за ръка или за корем.
Тук явно моята няма да я бъде! Излизам сама в романтичната нощ. Окъпана в дълбока лунна светлина си мисля, че ако бях гуру , шаман, фелдшер, чекръкчия или знахарка край кладенец, със сигурност щях да отворя гараж срещу спешното и да троша бизнес кризата със свръхприходи от пациенти, отричащи се от туй, що се зове МБАЛ и те зарива с бол кал. Поемам анимационно с една ръка в джоба, друга на рамо, светеща като червена лампа в пожарната при тревога.
Пойдьом доме! А там ме чакат Риванол, Спирт и Памук, стари приятели, които са скрили г-ците Игла и Запалка. Няма да се радвам още на тяхната компания. Доорс и Морисън ще ги изиграя друг път.
Поради обясними причини съм изместена от традиционното си място за спане и съм самопоставена в изолатора. Там за разнообразие има телевизор. Хоп - той ще бъде мой. Пускам го! Залавянето на Осама Бин Ладен, в рубрика топ сикрет. Един амеликански лейнджъл, видимо изживяващ се като Том Беринджър, обяснява как онли фо хандуед солджърс убили единадесет хиляди талибани и това не само, че било голямо постижение, ами и героизъм спрямо човечеството. Тея американци никога няма да излязат от Кънтър страйка и до края ще се опитват и другите да вкарат там. Горките талибани, горката Тора Бора! Показвам болката си на амеликанските солджъли и отчитайки рязък спад на солидалност към изпитанието ми, сменям канала.
Превключвам, за да попадна на Уоби Уилямс и "She is the one". Оуеуе, отново съм прасето в "Зайчето Бъни". Пилот от формула, световен по фигурно, зайче и мачкатор на Кайли под предлог, че снима клип, Уоби скоро ще има недостижим репертоар от превъплъщения, излагащи на показ извънземните му амбиции. Аз съм в Love supreme.
Уоби, дали не искаш да играеш пръстчето ми в едноимен автобиографичен филм. He is the one.
Следва отчайващо шантав филм с Натали Портман и Дъстин Хофман, който прекратявам, когато започват да летят лемури, играчки и ... пристъпи към прага ми на болка.
Скачам, пробивам трикратно аурата си, вкарвайки стомана под кожата, изпръхквам като Бъд Спенсър и лягам прегръщайки повития си пръст. Мисля да пиша на Слай, за да се явя на кастинг за мюзикъла на "Роки". Ихтиол, се казва... новата ми страст... Утре ще разбера, че е канцерогенен, но с мъжете винаги всичко е след дъжд - качулка.
Нещо в мен плаче, като Леонардо ди Каприо край фонтата - та аз имам платени здравни осигуровки!
Заспивам май... и се сещам за Вонегът, който ни съветваше да ползваме плажно масло и край това пося куп мъдрости, който плъпнаха по мейлите из цял свят.
Имам и аз нещо за вас мили хора. Не си яжте кожичките около ноктите! Средните пръсти все още могат да се използват в нашата галактика, нищо, че порталите са отворени!
Хепи бърд ей:)
31 август 2011 г.
Днес Уди, бащата на детето ми, има рожден ден. Тъй като отдавна ме е блокнал, за да не смущавам емоционално-статистическото му развитие с пикантно-саркастичните си сосове, ще му честитя от тук, с любима негова естрадна изпълнителка.
Уди, да си все така сърдечно-естетически издържан и винаги креативно-психологически здрав. Благодаря от все сърце, че обичаш детето си! Напред, напред и все напред, успех, успех и все успех, каквото и да значи това за теб... да не пропуснеш нито една житейска и емоционална наградка от тук нататък и да намериш всичко, което си се залутал да търсиш!
П.С. : Моля, онзи мейл без фимейл, който е безразборно, лудо влюбен в дълбоко сините ми очи и безобразно дългите ми крака, да чуе моя зов суров, на сърцето ми - ров от любов и да не спира да ми праща цветя. Раждам деца, гледам ги сама, аз мъж - аз жена, аз баща - аз майка! Универсална съм като ЦУМ.... и свободна... ни ма търсетиии!:)))
Честит рожден ден, Учителю!
5 август 2011 г.
Днес, скъп за мен човек има рожден ден! Отиде си, преди няколко години, но продължава да си прави малки шегички с мен понякога, както си седи там горе.
Той е от хората, за които съдбата ми е решила да се срещна независимо по кой път поема. Всичко започна с първото ми влюбване - "Васко да Гама от село Рупча".
Усетих пеперудките в стомаха, а майка ми каза "Я, това момченце, каква красива усмивка има". И май тогава разбрах, какво значи момиче да харесва момче, ама по по-различен начин. Това беше и момента, в който разбрах, че искам да играя, да бъда актриса. После майка ме подпитваше небрежно, докато гладеше, дали не си харесвам някой и когато ѝ казвах , че харесвам Васко от филма се ядосваше, че я баламосвам, а щом след дълги колебания и споделях, че ще стана актриса, се подсмихваше, че всички така казват... А аз не лъжех. Първият, който повярва в мен до такава степен, че ме стимулира да извадя всичко от себе си, беше той - Илия Пенев.
Разбира се, не случайно се явих на изпит за неговото театрално студио, но не очаквах да влезе така възторжено в моя живот и аз в неговия. Спомена за това, как извика долу от залата, докато бях на сцената "Браво, това е !", дълго топли студените ми спомени от някой неуспехи. След това последва един славен период на летене. Странно, като намериш човека, който вярва в теб, как започваш да използваш и крилете си. Въпросните крилца ми бяха клъцнати на изпита в НАТФИЗ от Коко Азарян, Тошко Колев и Атанас Атанасов, за огромно учудване на всички от студиото. Ама как иначе. Ако ви се изтъпани някакво рижо създание, с дълга синя рокля и да ви замечи, със зле прикрит варненски акцент:
"Да, те ми казаха, че вие всички сте идиоти" (това е монолога на Соломе) и вие да сте, ще му пишете едно голямо НЕ още на първи кръг. От там и се обърка всичко в мен.
Батето пък изчезна, забравен. Актьорът като го забрави публиката - изчезва. Той първо изчезна, после го забравиха. Никога след това не се съгласи да излезем на разходка, па камо ли в инвалидна количка, за да не го видят хората колко е изнемощял. Години наред, затворен, болен, изтощен и най - вече тъжен, че хората толкова бързо забравят. Безценни са минутите, прекарани с него. И двамата се забавлявахме истински, затворени в малката кухничка. Разказваше ми задушаващо смешни истории, разпитваше ме подробдно за всичко, което се случва с мен и се вълнуваше за живота ми по един много скъп, бащински начин. Винаги намираше над какво да ме накара да се замисля. Проверяваше гаджетата ми, привикваше ги на среща под някакъв предлог, искаше ми бележки, написани от тях, за да провери що за човеци са по почерка и още какво ли не :-)
Именно той ме накара да се замисля какво точно става с "морския" и мен, и дали това е само приятелство, както твърдях аз :-) Даваше ми сили да издържа нападките на колеги, помагайки ми да погледна отвисоко и да се посмея с него над хорските кукувщини. Ето затова и за още много неща се борих като куче с желанието му вече да "се оттегли". Докато един ден, прителка не ми каза по телефона "Пусни го вече, да си отиде". Същия ден се наложи да го сложа на леглото, както беше по бельо, защото нямаше сили да помръдне. Видях мъката в погледа му :
" Ти не бива да ме виждаш така"...
На сутринта се събудих стресната от нещо, после получих съобщението по телефона "Татко си отиде преди малко"...
И с мен си отидоха тогава много, много неща. Сигурно затова така се страхувах да го пусна. Още продължавам да се сещам за него, когато ми се случат малки чудеса, точно в неговия стил на шегувкане.
Често си повтарям :
" Леле, ако знаеш в какви каши се забърках, докато те няма."
... и не спирам да съм благодарна за това, че го познавах, че го докоснах, че ме разпали и че ме закриля толкова време.
Иска ми се и аз да съм така за моите деца.
Благодаря ти Бате, за всичко!!!
No, no comment
31 март 2011 г.
"Ако е истинско, никога няма да можеш да си тръгнеш"
Колко велика реплика! Почти като онази от филма с Деми Мур:
"Ако много обичаш нещо, пусни го на свобода..."
Намираме си ги - тях мъдростите, и си ги нагласяме и постваме, когато и както са ни удобни. Не че и на мен не ми върши работа в момента! Казваш си:
Досега никога не е било истинско?
Иух, слава богу!!!
Е, как да кажа на болката и на акробатското си сърце, че всички ходения по трапеца не са били истински. Да си обясня ли с тази реплика всичко недоизживяно и недосънувано. Бесните търсения и бягства да не са били от червеното хапче :-)? Да знаеш че си тръгнал, но си оставил месата си на лешоядите, за да се откъснеш - кое му е НЕистинското на това?
На кое, всъщност, в момента казват истинско?
Защото през 1856-та сякаш нещата за любовта не бяха точно с такива дефиниции и форми?
Не си тръгвайте, ако искате да е истинско!
Стойте там, ако не искате да се лутате сами в чужди мъдрости.
Аз не ви съдя, възхищавам ви се! Просто продължавам да тичам и да репетирам... за истинското :-)
Вишнева градина
9 юни 2010 г.
Вишнева градина, Фреди.
Последната ни.
След "Три сестри"...и "Чайка" -та, на която плакахме... сега поплаках... пак. Сама!
Не случих на място просто. Първо майка и дъщеря до мен се буткаха :
"Знаиш кой е тоз. Оня дет танцуваши".
После, жената до мен почти завря по време на второто действие четирибуквието си в лицето ми, търсейки нещо безценно под стола си. Пред мен една леличка първо си вади тик-так, после пък реши да си играе със станьолче от вафличка. От другата страна, друго жадно същество, надигаше час - по час литър и половина вода.
Ко прайти бе хорцааа!!! Кой ви натика в таз душна зала?
Извинете!
Тъжно ми е. Не защото представлението беше без грам дупка... въпреки паузите. Не защото всички казваха думичките, все едно не героите им, ами те ги казваха. Не защото виждаш, как Коко сякаш ги е чакал да "порастнат" за ролите си, че да ги вземе. Ами защото някой беше чел Чехов, така както Чехов е искал да бъде четен... и защото го беше разбрал и разнищил до най-малкия детайл. А най - ми е тъжно, че никой повече няма да го прочете така.
Това, дето се случва във Вишневата, само сега можете да го видите, мили деца.
Може и да прекалявам! Залата беше пълна с прозяващи се, отегчени, веещи си... веещи се...
Отидете да го видите, ако можете. Както казваше баба ми за Халеевата комета:
"Повече няма да мине".
... и туй повече няма да ни се случи. Никой няма да се наеме с такова бреме, да го износи... па и хубав плод да даде.
Стоян Камбарев го няма... и него, а Сашо Морфов го попропъдихме малко. Поне отегчените ми обясниха, защо тоя народ позволи да изгонят Коко Азарян от НАТФИЗ ( можеше поне още един клас да отгледа), защо се разболя човека и защо си отиде... тъжен... Само актьорите му, протягат ръце нагоре, да му изпратят аплодисментите си.
След това ми остана утре само "Апокалипсисът...."
Но смятам да се посадя в петък пак... на "Вишнева градина", да си оправя вкуса :-)
P.S.
Преди това беше "Сънят на Наташа" - моноспектакъл на студентка от Америка.
Не написах нищо и за "Шинел", но след 17 години игра, сигурно само аз бях останала, дето не го е гледала.
Още от Яна можете да намерите в профила ѝ във Facebook.