Мартенски оптимизъм



В този брой на Туршията ще срещнете една талантлива музикална дама, която може да ви отнесе с гласа си и същевременно да ви разнежи с тембър... Ще прочетете и едно кратко, но изпълнено с меко казано възмущение към т. нар. ни "гражданско" общество. То бе предизвикано от дългата и студена зима, станала сцена и дала вдъхновение на Хомо Идиотикус - един доминиращ за съжаление вид по тези географски ширини. Важното е, че е края на март, природата започна да се съживява и Пролетта смело се е настанила навсякъде около нас. Въпреки всяческите опити на Хомо Идиотикус да орезили и тази прекрасна част от годината ( с боклуци, сивота, хаос и разруха, ясно личащи си след оттеглянето на снега), аз съм зареден с оптимизъм. Откъде го черпя ли? От миризмата на свежо, от вида на цъфналите плодови дръвчета и храсти, от зеленеещата се трева. Птиците се чуват все по-убедително, а по земята тръгна де що има животин...

Този път ви представям само един "зеленчук", защото (признавам си) ме домързя за повече. Дали поради дългата зима, дали поради постоянните ми мисли, насочени към нови територии за упражняване на любимото ми хоби (планинско колоездене). Скоро ще ви запозная с още няколко "зеленчука", за които съм убеден, че ще си спомняте дълго.
Предстои една страхотна година, в която ще надробим крупни кретении, епични дивотии и разбира се - качествени туршии...

Приятно четене!


03.2012
Петя и Voice Academy



За първи път, откакто пиша Туршията, ми се случва да се запозная със "зеленчука" на момента - качествен, здрав и силен в индивидуалността си. Нека да Ви срещна с явлението Voice Academy и Петя Данкова (музикален директор), както и цялата щура история, благодарение на която четете това. Петя е от хората, с които имаш чувство, че си се познавал цял живот само след няколко минути разговор.

Летящият старт е с едно "Здравей" и "нека разберем що за зеленчук си"...
Зодиакално съм Рак, но от флората се определям като лук - многопластова и хората плачат след като ме чуят да пея.
Нека те върна малко назад във времето - да си понаредя картинката.
Мога да говоря за живота си само чрез музиката. Целия ми живот е обвързан с нея и каквото и да ме попиташ, то ще неразривно свързано.
Значи те питам - кога и как се срещнахте с музиката?
На две години, когато на майка ми ѝ прави впечатление, че съм уникално музикална. Започва да работи с мен и съмнението прераства във факт, че съм пълен абсолютист.
За да не стават грешки, уточняваме (вкл. и за себе си), че абсолютист е човек с вид дълговременна памет за височината и тембъра на звука, притежаващ способността да определя спонтанно с тонови имена височината на тоновете, дори на немузикални звуци, както и точно да ги възпроизвежда с глас или на избран от него инструмент.
За добро или лошо, това е самата истина. Като професионалист, занимаващ се от години с музика във всичките ѝ измерения, това е дарба. От друга страна, абсолютизмът те прави и перфекционист, да не говорим колко физически дразнещо е да ти звучи нещо фалшиво.
Значи, имаме едно дете абсолютист, с майка педагог, музикант, изпълнител... За аудиторията уточнявам, че майка ти е Камелия Данкова.
Представи си на това дете какво му се случва - уроци, свирене, упражнения... пак уроци, пак свирене... споменах ли упражнения?
Но пък си талант - всичко си има цена.
Много пъти през годините съм си задавала въпроса струваше ли си цялото това усилие и досега не мога да отговоря еднозначно. Със сигурност, ако не беше се развил така животът ми, щях да го търся и искам. От друга страна, докато аз свирех, децата си играеха на двора.
Как се нареждат хронологично уменията ти?
В началото беше цигулката - 13 (тринадесет) години. Алгоритъмът беше ясен - музикално училище Любомир Пипков в София, уроци, концерти, кариера. В класическите музикантски среди нещата са доста консервативни. В зависимост от таланта ти и труда, който си вложил, децата се обособяват още от малки на групи с различно ниво. Още тогава започнах да изпитвам трудностите от това да не си конформист.
А ти определено си.
Вече си го забелязал... :) ? Такъв ми е характера. Аз не обичам общоприетото, мейнстрийма. Може да си разбия главата, но най ми е сладко, когато сама "открия" топлата вода. През годините повечето ми конфликти със системата и близките ми бяха свързани с това, да не изневерявам на себе си.
Предполагам, че си се изпокарала с даскалите...
Точно. Методите на обучение у нас са като отпреди 30-40 години. Липсва индивидуалния подход, разбирането за уникалността на всеки ученик. Няма как конвейерно да се произвеждат музиканти с уникални качества. Така може да се захранват единствено филхармониите, а истинските таланти да бъдат унифицирани и стъпкани. Логично, това не ми допадна.
Имаш късмет, че не си се родила в онези соц времена, че тогава освен наказания, имаше и шамари. Как започна да пееш?
Неофициално, откакто се помня. Официално, след един тендовагинит на ръката, който сложи край на кариерата ми на цигулар. После две години учих оперно пеене и бях нарочена за новия голям талант. Едновременно участвах и във сформираната от майка ми етно джаз формация "Индиго кламер" където близо десет години бях водещ вокал. После станах ръководител - етно джаз секстет. Уникални години, научих страшно много. Имаше конкурси, награди, безценни хора, които срещнах. Тук е мястото да благодаря на моя музикален баща Валери Костов. Композитор и страхотен музикант. Той е "виновен" за появата ми в майсторския клас по джаз пеене на Милчо Левиев и Вики Алмазиду в НБУ. Там продължих да откривам отговорите на това как е възможно певица като Ела Фицджералд да си играе с целия си диапазон и да придава такива неземни контрасти с гласа си.


Явно обичаш джаз?
Джазът е чиста емоция, която трябва да се преживее. Човек или го носи, или не. Импровизацията е в кръвта ми и джазът намери място във всеки от стиловете музика, които харесвам и изпълнявам. За мен Ела Фицджералд и Арета Франклин бяха музикални проповедници на една религия. Дотолкова се бях запалила, че буквално денонощно се опитвах да овладея детайлите на този тип креативно пеене. Проба-грешка, проба-грешка и така, докато не усетих, че нещата започват да се получават така както аз очаквам, перфектно.
Не е ли това по-трудния начин?
Може и да е, но това безкрайно много ми помага в момента с преподавателската дейност. Когато някой от учениците ми изпитва трудност с определен детайл, аз го разбирам идеално, защото съм минала през същите проблеми и мога да му помогна как да ги преодолее.
А къде тук да търсим Voice Academy?
Индиректно този проект се дължи на бунтарския ми дух. Аз вярвам в интуицията си. Всеки от нас е посланик на нещо определено по пътя към себеопознаването. Иска ми се всеки да обича и уважава това, което прави, а обществото ни е в плен на съня, на страха. Ако бях се преклонила пред системата на музикалното ни образование, най-вероятно в момента щях да съм оперна певица с капаци за всичко друго прекрасно в музиката. Аз, обаче, реших да бъда себе си и влязох в серия от противоречия, като за капак се скарах и с майка ми. В крайна сметка се озовах с малко багаж в град Варна.
Това си е като сценарий за филм - със сигурност ти е подействало като мощен катализатор.
Абсолютно! Всеки път, когато си спомня за този период, благодаря на майка ми, че тогава ми е показала вратата. На всеки препоръчвам след като навърши 18 години, да се изнесе и да заживее самостоятелно.
Аз продължавам да търся връзката с Voice Academy...
Аз пък продължавам да ти говоря точно за нея. Във Варна се озовах в едно заведение, за което трябваше да науча поне 50 кавъра за един следобед. Справих се, но тази вечер разбрах, че Примата в мен не би могла да съществува по този начин. Изцяло по финансови причини два поредни сезона пеех стандарти в лоби барове, но вече трайно в главата ми се беше загнездила мечтата за нещо мое.
И как стартира това нещо твое?
Прибрах се в София и започнах да преподавам пеене. След около две години се запознах с Жоро (Георги Маринов, собственик на e-pay).
Така и не се запознах с тази легендарна личност. Доколкото знам, той е в ролята на филантропа в нашата история.
Той е в ролята на един невероятен приятел, човек, музикант и каквото хубаво можеш да се сетиш. Запознахме се в София, в студиото, където записвахме с моя клас. Той имаше пънк джаз група (Slav De Hren), с която репетираха проекта си "Картини от една изложба" на Мусоргски. Като ме чу, дойде при мен и ми предложи да изпея две от парчетата. Това, което свиреха по онова време беше всичко друго, но не и "моята музика". Дадох заден с разни обяснения, но той беше упорит и отново ме потърси. Тогава се заинатих и реших да разбера какво точно иска живота от мен и защо ме среща с него. Грабна ме ентусиазма, с който правеха музиката си. След няколко прослушвания и опити, се включих в албума, и някакси намерих точното си място. Записвах гласовете така, че все едно сме цял хор. Жоро много се изкефи и така започна нашето приятелство.
А как продължи?
Много ползотворно. Бяхме разбрали, че симфоничен оркестър ще свири "Картините" пред Народния театър и Жоро реши, че това е нашия момент да представим албума на живо. Събра групата, аз събрах един мини хор и започнахме с репетициите. В един момент се оказа, че концертът се отлага. Решихме, че след като сме репетирали толкова, ще е глупаво да се откажем. Така стана факт концертът ни в камерна зала България. Мина доста добре, имаше медиен интерес, а БНТ записа всичко.
Може би е време за началото на Академията...?
Точно тук е мястото...:) На един обяд Жоро ме попита за какво мечтая. Отговорих, че мечтая да имам музикална школа. Останалото са много нерви, труд, средства, но и много радост, удовлетворение, способни и конвертируеми изпълнители.
Началото е било през 2007 година?
Започнахме с една къща в Симеоново. Беше голям купон и всичко се правеше в движение. Аз си разбирах само от моята работа - преподаване на музика. Финанси, организация, реклама - дотогава не ми се беше налагало да го правя. В правилния момент се появи Петя Димитрова. Запозна ни Жоро и тя влезе в начинанието с летящ старт. Пое организационните неща и PR-ра.
Искам да използвам случая да кажа, че с Петя ме свързват адски много неща и много, ама много я обичам! Тя се появи в правилния момент в моя живот и двете заедно минахме през много силни ситуации. На всеки пожелавам да има такива приятели!


Потръгнаха ли нещата с преподаването?
Освен ежедневните купони и многото ентусиазъм, в Симеоново бяхме обречени - за хората беше просто далеч. Затова се преместихме в "града" и така започна втория етап от Voice Academy. Базата беше в квартал Изток и нещата наистина потръгнаха.
Настоящият, трети адрес (цар Самуил, 62), брои ли се като трети етап?
Може да се каже. Вече проходихме и разчитам изцяло на себе си и страхотния ми екип. Страшно сме амбицирани, защото мечтаем да направим от Voice Academy водещо учебно заведение за музика.
ОК, досега говорехме предимно за теб, но ми се иска да формулираш с две думи идеологията на Академията?
Мечтата ми е да изградя с помоща на колегите си музикално училище от нов тип. Място, където ще можем да поемем едно дете от 2-3 годишна възраст и да го изградим като завършен артист изпълнител, който да продуцираме като професионалист.
Не правят ли това и класическите музикални училища?
Разликата е в методите на преподаване, отношението, индивидуалния подход. Децата често стават жертви на консервативната и нереформирана доктрина в музикалните училища, а там просто произвеждат "машини" за свирене и пеене. Темата е много дълбока и многослойна, за да мога да я изложа в рамките на този разговор.
Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?
Ние вече се справяме! Резултатите ни показват, че сме на прав път. Нашите ученици печелят награди и са постоянно абонирани за първите места. Академията е всичко, което съм аз! Многото ми опити и грешки помагат страшно много и в преподавателската ми работа, защото знам как нещата не трябва да се правят. Екипът от професионалисти, с който съм обградена е повече от добър и също като мен, искат и вярват, че могат да променят преподаването на музика в България.
Разбрах, че "кодът" ви е отворен, т.е. приемате както деца, от които да направите истински музиканти и изпълнители, така и хора, които просто искат да се забавляват, или да подобрят досегашните си умения.
Музиката, изкуството - те са за всички! Идеята ми е да не връщаме никого. Имаме достатъчно ресурс да се занимаваме както с професионалисти, така и с аматьори. Мога само да приветствам човек на 38 г. (имаме и такива ученици), който е решил, че иска да свири на пиано и да пее.
Т.е. искаш да затвориш кръга?
Разбира се, и вярвам че можем да го постигнем? При нас идват деца, които започват уроците си по програма, индивидуално направена за тях самите. Това никой не го предлага в България. Те растат, стават все по-уверени и по-добри, и в един момент, когато завършат, са вече професионалисти. Кариерата за всеки ще е различна - някои да станат звезди, други преподаватели, а трети просто ще търсят мястото си под слънцето с музиката в сърцето си и умението да и се наслаждават. Това са нещата от живота. Важното е, че музикалното им образование е минало под знака на свободната воля, индивидуалния подход и подкрепата на доказани професионалисти. Докато се уговаряхме за тази среща разбрах, че се готвиш за концерт. Това май е повече от педагогика...
Наистина е така. Преди около година получих вдъхновение и изкомпозирах няколко парчета. Събрах смелост и ги пуснах на познати, като установих, че се развълнуваха и вдъхновиха от музиката ми. Според мен е важно човек да преоткрива себе си и да осъзнава в какво и къде е най-добър. За себе си разбрах, че освен добър музикант, преподавател и певица, мога и да композирам, което ме прави още по щастлива.
Думата изпълнител не е ли обединяваща за тези трите?
Абсолютно! Особено ако смяташ, че имаш какво да кажеш. В момента съм убедена, че имам какво да кажа - на приятелите си, на близките си, на хората. Продължавам да пиша песни, събрах страхотно ядро от музиканти, с която репетираме парчетата от бъдещия ми албум, а на 29-ти март в Студио 5 ще имаме концерт, в който ще включим част от тях.
Май не ми остава нищо друго, освен да ти/ви стискам палци. Това е и целта на Туршията - да се срещам с хора полезни и различни, които знаят какво и как искат да правят и да го правят в България.


Повече за Voice Academy можете да намеритетук.

3.2012
Февруарска злоба



Тази зима определено беше дълга, студена и зла. Не помня дали съм споменавал, но този сезон бих го забранил със закон! Добре, че нямам тази власт, защото бих объркал цикличността в природата и кой знае какви щяха да са последствията...
Известен факт е, че когато сме добре, (сити, доволни и на топло), сме големи пичове. Обикновено това състояние е свързано с маси, софри и питейни заведения. Всички са прекрасни, любов и взаимопомощ струят отвсякъде. Проблема идва, когато същите тези "големи пичове" бъдат поставени в по-крива ситуация. Тогава голата истина лъсва и проличава нивото на развитие на едно общество. Ще дам пример с японците - какво ли не им се стовари на главите в последните 60-70 години. Атомни бомби, тежки земетресения, големи производствени аварии... И какво? Отново са сред първите във всяко едно отношение. Ами германците - пълна разруха, военна капитулация, разделение, комунизъм... В момента са най-мощната икономика в Европа.
Защо казвам всичко това?
Мога да дам много примери за това, как българите не можем да се обединяваме, когато се случи нещо лошо. Силни сме само да развяваме байряци и пияни да ходим по улиците, крещейки "Българи, юнаци". Всяка една по-напрегната ситуация ни изкарва от равновесие и всеки започва да "копае" за себе си, т.е. да се спасява както може.
Най-пресен пример за това са снеговалежите през февруари. Самозабравилият се премиер лови снежинките по магистралите, докато населението води буквално снежна окопна война. Кварталите в българските градове останаха под преспите и само най-мощните и най-силните успяха да раздвижат МПС-тата си. Станах свидетел на сбивания, кривене на чистачки, пукане на гуми, счупени стъкла от съседи, които иначе изглеждат нормални хора. Всякакъв вид отнемания на предимство, засичания, затапване на улици и какво ли не - не можеш да проумееш в 21-ви век ли си, в средновековието ли. Тротоарите - няма такова нещо през февруари. Бедните пешеходци са обречени да се гънат между МПС-тата и да се молят да не бъдат блъснати. Мнозина от тях не успяват - травматологиите се напълниха с потрошени възрастни хора, които до края на живота си (добре, че поне ще е кратък) ще бъдат инвалиди. Колко пък млади и активни люде се пребиха по дупки, канавки, стърчащи железа и все подобни "клопки" на "гражданското" ни ежедневие.
Да излезем от градовете и да отидем на село. Думи нямам за трагедията в родопските села, отнела живота на невинни хора. Виновни, разбира се, няма. Защо да има? За да има виновни, трябва да има обвинение. За да има възмездие, трябва да има справедлив правораздавател. Кое от двете е налично в България - Прокуратура, или Съд?
Много негативно стана, но няма как. Този февруари ми дойде в повече. За пореден път установих, че нищо не става от тази "нация". Самостоятелни бойни единици, които оцеляват кой както намери за добре. Докога ли?

03.2012