Шампионска среща - Тодор Ангелов



Следващият разговор ще е с една силна личност. Може да звучи превзето, но събеседникът ми се е борил и доказвал съвсем сам в този негостоприемен свят.
Вманиачен, странен, саможив - за него можете да чуете всякакви епитети.
Едно нещо, обаче, няма как да чуете - че Тодор Ангелов се е отказал!

Здравей, Тошко!
Интересен зеленчук си ти - нямаше как да ти се размине участието тук.

Не знам доколко съм интересен, но определено съм зеленчук. И за да спазя традицията, бих се определил като картоф. Не знам защо точно картоф - може би, защото това са едни от най-издръжливите и "корави" зеленчуци. Дори леко ударени, не се развалят.

Така те и представих - като силен характер, който не се отказва.
Дай някоя и друга биографична данна.

Роден съм през 1986 година в град Стара Загора, но живея в Казанлък. Бих казал интересен град, заобиколен от китни селца и планини във всички посоки. Просто идеално място за развитие на туризъм или просто да прекараш няколко дни сред природата. А защо не и цял един живот?

Защо не, наистина...
Нещо семейно?

Родителите ми се разделиха, когато бях на седем. Не беше лесно. Майка ми се наложи да замине за чужбина, за да изкарва повече пари и да ни издържа, след като баща ми така добре реши да забрави,че съществуваме.

Май наистина не ти е било лесно. Затова ли си толкова "наточен" на живота?

При мен е комплексно. Ако трябва да съм конкретен и изчерпателен, ще отнеме цял ден и много писане.
Моята история, погледната от моя гледна точка, е уникална. В същото време е и релевантна за обществото, в което живеем.

Да пробваме.

Детството ми беше интересно и безгрижно, доколкото имам спомени от ранните ми години. Нещото, което обаче си спомням много добре е, че трудно намирах общи теми с другия пол и като цяло оттогава ми е останало леко притеснение в общуването с жените. Може би това е дало отражение на нелепите ситуации, в които съм се вкарвал в този период от живота ми.

В училищните години в самото училище, а и в свободното си време, все бях подтискан от останалите. Буквално!
Не знам защо избираха точно мен, може би защото не съм им отвръщал с нищо. Не обичам конфликтите и в повечето случаи поради една или друга причина съм бил назад в опита, така да се каже. Или по-точно в развитието си и не съм знаел как да постъпя в дадена ситуация. Може би затова съм изглеждал като новакът или невървежният, който е лесна жертва.
От друга страна, това възпита силния ми характер и ме научи как да се дистанцирам от проблемите.

Като казвам всичко това, не визирам физическо насилие или нещо от този сорт. Ако беше така, да съм се справил. Просто психически натиск и както се казва на английски - to bull someone.
Кофти беше, а в гимназия стана нетърпимо и бях развил фобии да не излизам от вкъщи, и да не искам да се срещам с никого. Гледах да се движа все по тъмното, за да не ме види някой.
Имах козметични проблеми и с тийнейджърските пъпки, като това с ниското самочуствие от предишните години направо ме смачкваше.

Добре де, всеки е имал такива тийн-проблеми.
Може би си просто по-чувствителен и по-трудно си изживявал нещата.
Сега, като те гледам, се справяш повече от добре - на корица си в Хипертуршия...

Сега, от моментното ми състояние на духа, се виждам колко слаб съм бил. За останалите невежи, които са ми се подигравали за глупости - колко дребново и нищожно е това. Тогава просто бях дете и са ме смятали за слаб.
Е, аз не бях - просто в социалните контакти и живота бях неопитен. Не, че сега съм кой знае колко по-опитен...

Идеята е, че хората не трябва да мислим само за себе си, да не се вземаме за нещо повече от другите, да не мачкаме привидно по-слабите. И то не заради "сделката", че един ден ще получим същото в отплата, а просто да ни идва отвътре да бъдем по-добри и да си помагаме. На това би трябвало да учат децата от ранна възраст - още в семейството. За да започнат да развиват у себе си чувството за правилно/неправилно, добро/лошо.
За съжаление егото и другите пороци надделяват. И сега ясно си спомням колко силно беше изразено това в някои от моите приятели и съученици, и какви метаморфози в развитието си претърпяха тези хора.

Не се срамувам от това, което съм и което съм преживял. Вярвам, че всеки върви по своя път, който не е по-значим от този на останалите. Ако се заблудиш, трябва да бъдеш оставен да го откриеш сам и да го извървиш докрай.

Интригуващ разказ с добър край!
Но къде остава колоезденето и спортът като цяло? Как се запали да тренираш маунтийнбайк?

Почти всеки спорт, който съм практикувал, ми се е отдавал много лесно. Сигурно ще прозвучи нескромно, но сред връстниците си винаги съм бил един от най-добрите. Разбрах, че имам добра издръжливост и силна воля, и не се отказвам лесно. Виждах, че с това превъзхождам останалите и най-вече с отдадеността си на това, с което се занимавам.
Освен спорта, за мен всичко останало до към 20 годишна възраст беше второстепенно.
Едва след това започнах да откривам нови хоризонти, като да кажем цялостно развитие на личността и т.н.

Отначало тренирах тенис на корт в гимназията, но видях, че не мога да стана много по-добър. Липсваше ми техника, нямаше кой да ме научи и реших да мина към старата забравена страст - колоезденето.



Имаше ли някаква конкретна ситуация около това решение, или просто така се случи?

Ще разкажа няколко случки, които са много важни за мен и перфектно обясняват по-нататъшното ми развитие.
Винаги съм обичал да карам колело, но покрай гимназията спрях.
Случи се така, че едни момчета, които се канеха да участват на МТБ-състезание в Родопите (Паралелна Вселена - може би най-голямото в България по това време), дойдоха да играят тенис. Така се запознахме, а по-късно с един от тях станахме най-добри приятели и дълго време тренирахме заедно. Под тренирахме имам предвид, че карахме колкото можем за тогавашните ни възможности. Та, още от този момент разбрах, че искам да участвам на това състезание и зарязах всичко останало.
Не бях карал колело, освен из града от няколко години, но за 2 седмици до старта потренирах малко с едното момче и научих основните неща за маунтийнбайка.

И така, стартът дойде - юни месец, 2005 година - "Паралелна Вселена".
За тези, които не са запознати, това е тридневно състезание тип вело-рали в Родопите, като се достига до изкачвания около 2000 метра. Първите два дена се кара между 60 и 70 км, а третият ден е около 30. И това без почивки - караш всеки ден.

Аз бях пълен новобранец с едно желязно колело, което си мислех, че е хубаво. То, обаче, тежеше поне 17-18 кила, с "мека" вилка Zoom, която не се свиваше и милиметър. Бях с голяма раница, обикновена памучна фланелка и къси гащета. Голяма грешка, ама нали съм новобранец...

Стартирахме и 130 души - на спринт. Тогава имаше доста силни участници - нещо като Обиколката на Витоша в момента. Все добре подготвени момчета (повечето юноши от София, Велико Търново, Варна) с изравнени възможности, на средно ниво (погледнато от сегашната ми камбанария). Просто не са тренирали много усърдно, но това бяха най-големите таланти в България по онова време. Бяха поне 20. И разбира се, един Кольо Костадинов от Стара Загора, който изпъкваше над всички тогава.

Та, стартирахме и аз на пълен спринт гоня първите. След един километър почнах да умирам и да изоставам леко. После се изгубих, останах последен и си мислех да се откажа, но продължих, намерих пътя и успешно финиширах 49-ти. Двадесет минути лежах след финала да се освестя - поливаха ме с вода, ама се оправих, станах си и отидох да ям.
На следващия ден, когато валя и проливен дъжд, си мислех, че няма да мога да завърша - от умора. След старта изведнъж разбрах, че мога да карам с първите и се движех през цялото време в десятката. Изпреварвах хора като Жеко Стойчев, Пиго (Петър Дачев - до 2009, докогато в България бе един от най-добрите).
Завърших с много мъка 13-ти. Губят ми се моменти от трасето, защото цялата ми енергия е била насочена към карането, или по-скоро оцеляването ми в тези два дни. Толкова слаб съм бил физически тогава, но пък толкова много се раздадох - не помня оттогава да съм имал подобни случаи в пълно себераздаване докрай, в продължение на няколко часа.

Аз пък помня - познавам те от близо три години и няма да забравя как въртеше по Черни връх, Обиколката, Мургаш...
Всъщност, с това съм те запомнил най-вече - винаги караш като за последно. Назависимо дали водиш, или догонваш някого.

Може и да си прав.
Има още много за разкаване, но основното е, че тогава го усетих - това е, с което искам да се занимавам! Тук ми е мястото и ще стана най-добър!
То така и стана...
С много усилия и перипетии се стигна до това, което съм в момента. От онзи случай на Паралелна, винаги съм знаел, че тук е моята пътека и че черния неравен баир ще ме води напред.



Може би тук е мястото да чуем мнението ти за "явлението" Уоутър Клепе?
Той се появи в България преди три години и невероятната му форма промени всички вас към по-добро.

Еми, той ни върна в реалността - да видим ние, най-добрите в България, на какво ниво сме.
Преди 2 години само си мислехме, че сме добри - състезания, медали... Човекът дойде с международния си опит и възможности, и ни показа колко сме се заблуждавали. Положителното е, че това ни амбицира и сега буквално му дишаме във врата. Тъй като живее в София, това помогна много за развитието на повечето от "Мамутите" (вело клуб в София, б.а.), които дръпнаха сериозно.
Може и още да даде - от него зависи.

Какви съвети би дал на тези, които искат да се занимават активно с МТБ и да стават по-добри?
Къде са диетите, тренировъчните програми, състезанията в чужбина?

Като се излезе извън удоволствието от карането (при мен го имаше много в началото), дори и да изглежда, че съм се мъчил, по-хубави моменти от тези по състезанията (когато напредвах и карах рамо до рамо с останалите момчета) нямам. Там оставих частица от себе си.
Когато поисках по-професионално да се занимавам с колоездене, започнаха зависимостите и обществената машина се включи в действие.
Винаги съм мразил бюрокрацията, но изглежда, че в това общество всеки е зависим от някой друг. Просто едни неща и занимания са платени, други не. Едни имат възможност за изява, други не.
Аз не бих се занимавал с нещо, само защото това се налага от обществото. Занимавам се с това, което чуствам, че трябва и там ми е мястото.
Какво искам да кажа с всичко това ли?
Идеята е, че у нас всичко едва сега прохожда. Пари няма, заинтересуваните са малко, с почти никакви средства. За професионално развитие - иска ми се, но няма отбори, няма спонсори, всеки гледа себе си. Мога да дам много на всички и го давам за момента с каквото мога, но за мен няма нищо, освен удоволствието от карането...

Диети, тренировъчни програми - всичко това го има с тонове информация в интернет. Най-важното е да изпитвате удоволствие от МТБ-спорта и да не го правите "на всяка цена".
Международните участия са много важни, защото там си сверявате часовника с истинските карачи и реално виждате къде сте в цялата схема.

Как оценяваш българските състезания и въобще прояви?
В последните години нещата май живнаха.

Факт е, че особено в последните две години, събитията в България се удвоиха. И при спускачите (като по-атрактивна дисциплина), и при нас (крос кънтри), има все повече поводи weekend-ите да пътуваме и да участваме на най-различни мероприятия.
Проблемът е, че липсват добрите състезатели, хората, които наистина дават силните времена и могат да ни представят успешно в чужбина.
Сегашните състезания и събития в България за дисциплините ХС и маратон, са организирани от маунтийнбайк ентусиасти и хора, които обичат спорта, а и го практикуват. Някои общини също дават някой лев помощ, наградки, други поне не пречат.
Има няколко традиционни прояви - трите състезания годишно в Стара Загора, на които винаги се събират най-добрите в България, Обиколката на Витоша, Велорали Черни връх, 24 часовият маратон в Пловдив. Отскоро и Мърдагаскарите правят добро впечатление - макар и повече развлекателно насочени, са много добре замислени и имат голям принос за популяризирането на МТБ като спорт и хоби.
За да станат състезанията от по-високо ниво, първо участниците трябва да са силни. Такива хора могат да дойдат от силни отбори, където се тренира целенасочено. Истински такива в момента няма. Има няколко силни (като за нашия аршин) клуба, но те не отговарят напълно на тези изисквания. Което е и логично, като се има предвид финансирането (никакво) и слабия интерес от спонсорите.
Добрите състезатели стават с години тренировки, още от училищата.. И така вървим назад, докато стигнем до същността на нещата.

Взе ми го от устата - нормално ли е съотнощението състезатели/развлекатели у нас и може ли от групата на развлекателите да излязат бъдещите надежди, или по-скоро трябва да се работи с подрастващите още от училищата?

Според мен не е нормално. Много момчета, които тренират сериозно, не идват по състезания поради най-различни причини. Като се почне от това, че няма награди или са повечето пъти символични. Едни и същи хора ги обираме всеки път, като на Уолтър например, не му трябват според мен (лично мнение) - защо не ги остави да се раздадат с томбола сред останалите участници? Негова работа, но аз така разсъждавам.
От училищата може да се намерят много таланти, но засега много малко хора се занимават сериозно, а и те не могат да поемат всички фронтове.
Трябва да се работи с децата от малки и детските състезания са много добра идея. Така децата на карачите хем си прекарават един хубав семеен уикенд в планината, хем се запалват за спорта. А и по-добре да са със семейството си сред природата, отколкото в кръчмата или затворени в някой апаратамент.

БКС помага ли, или по-скоро пречи на развитието на колоезденето?

Не мога да кажа със 100% сигурност, защото не съм запознат. Но едно знам - който иска да помага, ще намери начин да го прави. Каквато ни е държавата, такова ни е образованието, културата, спортът. А такива са и хората тук...
Да се променим и хора, които обичат дадено нещо, да се занимават с него.
Мисли се да си направим наша МТБ федерация от настоящите клубове в България и да почнем отнякъде. След това нещата малко по малко може би ще тръгнат в правилната посока.

Не мога да пропусна да спомена жеста, който направи на зимния М.Ъ.Р.Д.А.Г.А.С.К.А.Р. с подаръците за съБитияните.
За аудиторията ще припомня, че Тодор Ангелов предостави няколко от спечелените от него награди в други състезания (ваучери и предметни) на наградния фонд на съБитието.
От какво беше продиктувано това?

Ами, споменах го по-горе: тъй като едни и същи хора обираме наградите на всички състезания, реших, че ще е стимулиращо за останалите, ако се откажа от няколко мои и ги дам за наградния фонд.

Всички го оценихме, гарантирам.
Какви планове имаш, как се виждаш след няколко години?

Дори най-мъдрите хора не могат да видят бъдещето, а и да го видят, всички сме чували за "ефекта на пеперудата" ...
Мисля, че всички сме част от нещо по-голямо от нас самите - просто не го осъзнаваме. Ако поне приемем тази вероятност, ще видим колко сме нищожни. Всичките ни амбиции и планове за бъдещето са едно нищо, в сравнение с, да кажем, звездите по небето.
Какво и кое е това "нещо", все още не знам, но го чуствам с душата си.
Ако всеки човек работи върху себе - да е по-добър, да се отърси от лошите навици, да постига нови висоти в самоконтрола и същевременно с това да помага с каквото може на останалите, ще вървим напред.
Най-важното е, че ще си истински щастлив, защото си намерил първоизточника. А той е ТИ самият и всичко над теб.
Тук ме разбирайте както искате и който както може ...

Нещо като за финал?

Бъдете себе си - можете да постигнете всичко, стига да го искате истински.
Бъдете силни, никога не се отказвайте, независимо от трудностите и какво ви казва мозъкът и тялото. Да не говорим за останалите хора.
Живейте живота си по своя собствена воля и свободно в истинския смисъл на думата - без ограничения, без заздръжки, без условности.
Ако това не е възможно там където сте, отидете другаде и намерете своето място и себе си!
Обичайте се в истинския смисъл на думата - безкористно и като братя и сестри.




9.2011
Любена Нинова, или просто Лю!



Седнал съм в новия зелен и екологично чист ресторант на "Капела плей" и ровичкам в порцията червени чушки.
Срещу мен е един талантлив екземпляр на нежната част от нашата зеленчукова градина. Усмихва ми се и дори не подозира какви неудобни въпроси ще ѝ задам...
С удоволствие ви представям Любена Нинова.

Здрасти, Лю!
Какво правиш в момента?

Бъркам айран - със сламка.

Неслучайно сме тук - зеленчуци, свежест и пищящи, играещи си в детския център дечица.

Схващам намека, но не можеш да ме уплашиш.
Знам и за традиционния ти въпрос, така че те изпреварвам - определям се като една спокойна и добре узряла червена чушка. В никакъв случай люта!
Колкото до дечицата, вече не ми е чужда идеята за собствено - нека свиквам с този "музикален" фон.

Еха, набързо прескочихме форплея и директно отидохме при децата...
Връщам те хронологично и те питам: роден град, зодия, детство.

Родена съм на 22.май, осемдесет и някоя си година, т.е. зодията ми е Близнаци. Нося си и кръста за което.

Кое е "тревожното" в случая?

Въздушна зодия - хвърчим смело в облаците, при това със завидна непостоянност... Иначе приемам философски участта си, като дори въздухът не е под налягане!
Детството ми беше красиво - през първите години от живота си живеех в град Левски при баба ми и дядо ми. След това всяко лято бях при тях.
Много ги обичам, защото са прекрасни хора и се грижеха за мен с много любов.
В Левски срещнах и най-добрите си приятели, с които поддържаме връзка и до днес. Това е така наречената Компания, с която съм изживяла незабравими мигове. Повечето от членовете и вече са семейни и имат деца.

Познавам те от доста време и си спомням, че целият ви род е музикален - все талантливи хора. Нека да ги "класифицираме".

О, това вече съм го правила, защото наистина всички пеят, свирят, творят.
Бабите и дядовците и от двете страни са хористи, самодейни музиканти, меко казано музикално активни.
Баща ми е дерматолог по професия и певец по душа. Бил е хорист в Операта, обиколил е света с пеене и участието си в хорове.
Майка ми е музикален педагог в детска градина, пианистка и преподавател по пиано и солфеж. Леля ми е оперна певица, а сестра ми учи цигулка в класа на професор Минчо Минчев в Есен, Германия. Освен това има страхотен глас и е записала доста бек-вокали по студията в София.
За мен знаеш.

За теб и музиката - след малко.
Сега ще те върна в училище. Нека измъкнем някоя интересна клюкина.

Клюкини няма - прилежна и ученолюбива ученичка, свирила на пиано, усилено изучавала немски език.
Всъщност, ето ти "жълто" - постоянно бях влюбена, сигурно е от името...
Пишех стихове, съчинявах песни за обектите на любовта си.
За жалост, любовите ми бяха все несподелени, но затова пък изключително красиви. А и може би, защото си оставаха тайни.
Колко съм била наивна - когато харесваш някого, му го кажи, а не се надявай той да има телепатични способности.

Вече научена ли си, или още тайно въздишаш по младежите?

Аз съм непоправима романтичка и обикновено не правя първата крачка. Но напоследък съм много по-смела :)

Ще те върна на биографията ти - кога започна да пееш?

Откакто се помня - много мразя този отговор, защото е ужасно шаблонен, но е така. Още от семейството, купоните на нашите - у нас винаги се е пеело.
На седем години ме записаха в детската вокална група към БНР "Радиодеца". Имахме много изяви, даже и турне в Гърция.
В по-зряла възраст първото ми стъпване на професионална сцена беше в предаването на Кирил Ампов "Хит минус едно". През 1999 г. станах певица на месец март, а през 2000 г. ме избраха за певица на годината. Последваха много участия, едно от които беше международен фестивал в Словения.
През 2001-ва дойде немският ми период.

В смисъл?

Спечелих една стипендия в 10-ти клас и заминах за една година в Германия като ученичка на разменни начала. Живеех в приемно семейство в Берлин, което беше специално подбрано според моите интереси. Всички бяха музиканти - изключително интересни хора, отворени към света.
Освен че ходих на училище, през тази една година там научих страшно много. Пях в два хора, в една джаз група, запознах се с невероятни хора. Хубавото беше, че видях страната "отвътре", като член на германско семейство, а не като турист. Това наистина много ми помогна да ги опозная и разбера.

И какво разбра?

Това не са студените хора, за които всички ги мислим. Когато те приемат като приятел, те са също като нас - темпераментни, спонтанни.
От друга страна, всеки си знае задълженията и си гледа работата. Изключително отворени са към света, много добре информирани, особено младите.
За тази една година ми се отвориха очите за истинския свят, за реалните възможности, за свободата на идеи, информация, хобита.

Такааа - върна се в България, завърши езиковата гимназия и записа Немска филология в СУ, а в момента завършваш магистратура Международен алтернативен туризъм.
Какво ще рече това?

Ще рече, че това е всичко извън масовия, стандартния туризъм. Тук влизат селски, ловен, музикален, културен. Оказва се, че България има невероятен потенциал в тази насока, който тепърва ще се развива.

А секс туризмът изучава ли се?

Той няма нужда да бъде изучаван - трябва да ти идва отвътре...
Иначе по номенклатура и той се причислява към алтернативния туризъм.

Сега ще те върна на 2004-та година, когато стана истински известна.

Тогава стартира форматът "Аз пея в Ку-Ку бенд", прераснал в 'Музикална академия Ку-Ку бенд".
Харесахме се много с продуцентите и те ме избраха за следващия им формат "Файв старс". Бяхме пет човека - три момичета и две момчета като предаването ни беше много популярно, със завиден рейтинг.
Постоянно имаше разни участия, снимки за новите епизоди, турнета из страната. Хората ни познаваха, радваха ни се и ни харесваха. Този период страшно ме зареждаше и тогава наистина се чувствах щастлива като артист.
Всичко това продължи до 2006-та, когато изведнъж някой реши, че трябва да слезем от ефир. Така и не разбрахме какво точно се случи, може би беше дошъл ред на друг формат.



Т.е. изстискаха ви колкото може и хоп - чао?

Е, грубо казано, но като цяло факт. Истината е, че отношението към нас през цялото време беше много добро, но в крайна сметка всичко е бизнес.

Все пак и двете страни имаха интерес от такова "съжителство" - вие им правихте предаванията, а те ви глезеха и направиха известни.

В шоубизнеса е така - груб капитализъм. Важното за мен е, че там израснах много и като музикант, научих много специфични неща "от кухнята". Такъв опит е безценен, ако искаш да си в бранша.

А какво става днес с петимата от Марс (така шеговито наричахме формата)?

Лора и Светльо са в Щатите, Надя си има детенце, а Владо продължава да прави песни.

А ти?

Имахме (и сама, и с Владо) спорадични участия по частни партита, записах няколко песни за собствено удоволствие, с които пожънах световна неизвестност, участвам в проектите на приятели.
В момента музиката ми е хоби. Все още ме канят по участия, така че има къде да изразходвам натрупаната музикална "енергия".

Какво мислиш за нароилите се в последните години различни музикални формати?

Това си е бизнес - продуцентите търсят нови и интересни форми, в които да инвестират, а зрителите търсят шоу. Тези формати предоставят и на двете страни, пардон - и на трите страни (продуценти, участници, публика) материал, който ги прави щастливи. Освен това се залага на таланта на хората, което е позитивно.
Може би тук е мястото да предупредя бъдещите звезди да внимават много какво подписват, защото често ентусиазирани от медийния интерес към тях, не четат с какво се ангажират.
Синдромът "дават ме по телевизията" нерядко е прах в очите, който по-късно се оказва доста лепкав...

А прави ли ти впечатление, че фолк-форматите от близкото минало изчезват?
Лицето Трифонов няма турнета, Пайнер помиите се прибраха по кръчмите...

Прави ми и честно казано, това много ме радва. Очевидно хората се наситиха на халтурата, чиито проводник беше този жанр.
Тази музика никога няма да изчезне, но ще си се прибере по кръчмите.

Да, но не бива да се заблуждаваме - мръсните пари на мафията, които захранваха чалга "културата", в момента се опитват да се европеизират и се насочиха към попа и рока.
Не една от набедените ни чалга - "звезди" започнаха да опипват и другите стилове.

За мен е важно, че публиката търси по-стойностното. Това означава, че чувството за музикално самосъхранение е проработило и въпреки тоталната преса, която допреди няколко години ни бе оказана от поп фолка, качественото в бранша оцеля.
Нормално е армията от чалга изпълнители да се преориентира и да опита да намери място под слънцето, нормално е и голяма част от тях да отпаднат.
Колкото и да "помпиш" финансово един спукан балон, той рано или късно ще падне.

Спомням си, че преди време и към теб бяха отправени фолк оферти.

Да, включително и такива, които не се изчерпват с музиката, но за щастие устоях на изкушението за лесния начин...
От светлината на настоящето, съм изключително доволна, че тогава не се поддадох. Знам, че това щеше да ме изстреля по концерти, корици на списания, "звезден" живот, но и щеше много да ме ограби.
В момента не съм длъжник на съвестта си и когато един ден имам семейство и деца, не бих се срамувала от миналото си.

За аудиторията искам да уточня, че имаш невероятен глас, с широк диапазон и много добри импровизационни възможности. Като самоук музикант съм имал удоволствието да свиря с теб, като имаме и няколко парчета, в които си гост вокал.
Как използваш гласа си извън шоу бизнеса?

Работя във водеща мултинационална IT компания и използвам гласа си в направление "Ресурс, контрол и логистика", като контактувам главно с чужденци.

Я пак...

Да, със сигурност не е като да пееш на сцена пред хилядна публика, но това ми дава сигурността, която ми липсваше в музиката.

Доста смислен отговор.
А как стигна до тази позиция?

Ако ме питаш за работната ми биография, като студентка започнах да превеждам от и на немски език, влючително и в туристическа фирма. После бях екскурзовод на морето за немскоговорящи туристи - това беше едно от най-лудите ми лета.
По-късно музиката взе превес и Файв Старс излезе на преден план, а след края на предаването заложих на сигурното и така до днес.

Може да е изтъркано, но е факт - сцената е заразна болест, която те преследва цял живот. Мислиш ли, че си имунизирана, или скоро може да те видим в някой музикален проект?

Да се занимаваш само с музика в България, означава да направиш голям брой компромиси с принципите си. Друг начин няма.
Поради произхода на средствата за голямата сцена, логично в бранша е пълно с хора, които имат меко казано съмнителна репутация.
Тъй като не ми е безразлично на каква цена ще успея, предпочетох да превърна музиката в свое хоби.
Дали ще участвам в някой музикален проект, засега е въпрос на време и желание, но със сигурност ще бъда много внимателна кой стои зад него и какви са целите му.
Иначе с приятели по пиано барове или просто купони, никога не отказвам да се забавлявам.

Пропуснах да спомена за филмовия ти период.

За малко да го забравим, а това беше едно уникално преживяване! Може би едно от най-приятните неща, свързани с музиката, с които съм се занимавала досега.
Участвах в озвучаването на три от филмите "Зън-Зън" (Тинкърбел) на Дисни, както и в "Барби и диамантения замък".
Цялото "приключение" беше изключително забавно и много полезен опит за мен като певица. Голям фен съм на анимационните филми (особено на Дисни), които са богато озвучени и са със страхотни песни.
Надявам се да имам още поводи за подобна радост - да правиш филми и въобще нещо за деца, е нещо, което винаги много ме е зареждало.



Какво още харесваш?

Да танцувам - салса, меренге, румба... Движението ме прави щастлива.
Чета биографични книги, научна фантастика.
Слушам много класическа музика, фен съм на операта, пътешествам, когато открадна време.
Романтичната ми душа харесва вечери на свещи, специално внимание, малки жестове и още нещо...
Напоследък се увличам по астрология.

Ще "гризнем" ли дръвцето в края на 2012-та?

Нямам такова усещане. Имам много неща да свърша още в този живот :)

В случай, че ни се размине, как се виждаш след 5-6 години?

Къща с градинка извън града, две деца, куче - тривиално, но факт.

Около нас започнаха да метат. На мен чушките ми харесаха, а на теб?

Моите бяха с повечко чесън, но пък тирамису-то беше супер.



9.2011
Д-р Христов - медицина made in Italy



Ще започна с малко география:
град Петрич е разположен в южната част на Петричката котловина, в северното подножие на планината Беласица. Надморската височина на града е между 180–260 метра, а климатът е преходносредиземноморски. Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. Според местни краеведи, днешния град Петрич е наследник на древното тракийско селище, разположено в южното подножие на възвишението Кожух.
Петричкият край е присъединен към българската държава през 837 година в резултат на войната на българския хан Персиан срещу Византия. В края на 10 и началото на 11 век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 година недалеч от днешния град в така наречената Ключка клисура се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български войни. За това деяние византийския император Василий II получава прозвището Българоубиец.
Позволих си този по-дълъг увод, защото около Петрич наистина е пълно с история. Пълно е и с красива природа, която буквално може да лекува.
Целта да съм тук е практиката на д-р Илия Христов - общопрактикуващ лекар, който е излязъл далеч извън стандартните функции на тази професия. Желанието му да е винаги добре информиран и подготвен за новостите в медицината, което му позволява да лекува широк кръг от пациенти, при това доста успешно. Тук спирам със суперлативите и оставям д-р Христов да се представи сам.

Здравей, колега! Както винаги пред кабинета има кворум...

Кворумът е задължителен. Без него няма да мога да провеждам заседанията.

Председателствуваш ти, а сестрата е квестор?

Засега това е състава.
Справяме се - пациентите ни са възпитани и знаят, че на всеки ще бъде обърнато внимание.

Колко е голяма практиката ти?

Около 1700 са здравно осигурените.

Имайки предвид работата на НЗОК, мислиш ли, че е назрял момента за ревизия на сегашната здравно-осигурителна система?

Да. Смятам, че вече е настъпил момента за промяна в здравноосигурителния модел в България. Достатъчно време българският данъкоплатец търпи сегашната система, без да знае за какво се използват платените от него пари за здраве.
Отдавна трябваше здравните вноски да бъдат на принципа на пакети. Всеки, който закупува определен пакет от здравноосигурителната компания, да бъде сигурен, че за обема услуги, за които е заплатил, средствата са налични.
Сега ситуацията е всеки от нас да плаща съобразно доходите си, като тези пари потъват в общия чувал. Най-често става така, че точно, когато ти потрябва да ползваш заплатена предварително услуга, в чувала пари няма. Мисля, че това трябва да се промени.

Какво разбираш под добра терапия?

Има една приказка, че "най-добър е последният лекар"...т.е. който ти е помогнал и не се налага да търсиш друг. Старая се винаги да съм последният лекар. Това, обаче, е невъзможно без правилните медикаменти. А правилните, добрите медикаменти най-често са оригиналните. За щастие в последните години те почти изравниха цените си с генеричните и станаха еднакво достъпни.

Някакъв пример?

Разбира се, примери колкото искаш. Преди време лечение с добър антибиотик струваше средно 40-50 лева, а сега е около 15-20.
Когато изпиша лекарства, на които имам доверие и са достъпни, пациентите идват на преглед чак след три месеца. През този период от време те са добре лекувани и не се налага да се срещаме.

А как се срещна с медицината?

Срещата ни се осъществи през осемдесетте...Още в местната гимназия (П. К. Яворов) проявявах интерес към естествените науки. Завърших със златен медал...
Участвувах в кръжока по биология. В 11-ти клас се явих на републиканския кръг от Олимпиадата по биология и въпреки високата оценка която получих, реших да се ява на изпитите по химия и по биология.
Бракът с медицината бе през 1992 година в София, тогава се дипломирах, а през 1999-та взех специалност вътрешни болести.

Говори се, че си италиански възпитаник?

Чак пък възпитаник...по-скоро се кръстосаха пътищата - от една страна на интересите ми към метаболитни и костни заболявания, а от друга на възможността да специализирам в Италия.



Как започна италианската връзка?

През 1996 година подадох документи за стипендия в Университета в Триест . Стипендиите се отпускаха за държавите от така наречената зона Alpe –Adria (алпийско-адриатическото географско понятие, исторически погледнато земите от стария Рим до Босфора). В този Университет мой наставник бе професор Луиджи Моро. Той се оказа невероятна личност - специализирал в САЩ, човек с широко отворени обятия за хора от другия свят. Оказа се, че аз като представител на поколението, израснало от другата страна на желязната завеса, съм интересен за него.
В Университета специализационната ми програмата беше доста натоварена. Професор Моро изнасяше и лекции на студентите, като много често му подреждах диапозитивите до късно вечерта.
Провеждахме и научно-изследователска дейност - предимно опити с мишки, с цел проследяване влиянието на някои медикаменти върху костният метаболизъм).
Определени дни пътувахме до болницата в град Гориция, където професор Моро завежда центъра по метаболитни и костни заболявания.

Кое беше най-ценното от това обучение?

Всичко. Най-вече пазарното мислене и поведение на лекарите в западната медицина. Понятията честност и почтеност в една много деликатна сфера на обществения живот, каквато е сферата на здравеопазването. Определянето на твоята позиция между Хипократовата клетва и собствената ти изгода. Всъщност, тези неща никъде не се преподават и когато човек навлиза в нова област е много
важно кой ти е учителя. Защото често се оказва, че на каквото са те учили, това и прилагаш по-късно в практиката.
В Триест научих неща, които започнаха да се прилагат в България едва през последните години. Запознах се с техниката за поставяне на диагноза при заболяването остеопороза - ренгеновите DEXA апарати, приложението на биохимичните маркери за костен търновър при проследяването на терапията.
Когато се завърнах в България през 1999 година тези неща бяха непознати и никой не мислеше да ги прилага в практиката. Тогава за държавата на преден план имаше други приоритети. Започна се здравната реформа и водовъртежът на събитията ме завъртя. Набързо станах частник и собственик на фирма. И когато поработих една година, осъзнах колко е объркан икономическият и политически живот в България. Но нямаше накъде - имах фирма за медицинска помощ и тази фирма трябваше или да се развива, или да фалира...Такива са законите на пазарната икономика, макар и в български условия.
Бавно и постепенно развивах своята практика, използувайки всичко на което бях научен. Бавно и постепенно инвестирах всеки спечелен лев и през 2008 година вече имах инсталиран свой ренгенов дензитометър на GE - "Lunar Prodigy" и ултразвуков дензитометър GE - "Achilles Expres". Вече разполагам с медицинска техника, с която доста болници не могат да се похвалят. С лаборатория Виталаб започнахме да изследваме биохимичните маркери за костен търновер и вече можем да твърдим, че в град Петрич по отношение на заболяването остеопороза се прави всичко, което го има в съвременните европейски центрове. Не е малко, нали ?



А какво правиш, когато не си с бяла престилка?

Най-голямото ми хоби е туризмът. Още като студент се запалих, бях член на туристическия клуб в Медицинска академия и дори с клуба посетихме Кавказ. За там ако ме караш да ти разказвам, по-добре започни ново интервю... Друг свят, други хора, друга планета, ако щеш.
В България нямам непозната планина, а Пирин и Беласица са ми като роднини. Все пак тук мина детството ми и е логично да познавам едва ли не всяко дърво в района. В масивите над Петрич има уникална кестенова гора, която може да те накара да се влюбиш в нея. А и кестените са наистина вкусни.
При престоя ми в Италия се запознах и с Алпите. Туризмът там е по-различен, по подреден, предвидим, цивилизован. Няма я нашата разхвърляност в пейзажа.
В Италия се запалих отново и по колоезденето. Вземахме си велосипеди под наем и обикаляхме доста. Там има и условия за това - може да не си най-добрия карач, но няма как да се пребиеш, или да те направят на лютеница. Щом се върнах в България и се замислих за колоездене, не ми трябваше много време да се разколебая. Основният ми проблем обаче, е липсата на време.
Друго любимо занимание ми е пейнтинг§декорейтинг - сам си направих всичките ремонти, че и на другите помагам. Не прекалявам, разбира се.
Боди билдингът го правя по земеделските земи на многото си приятели
Ако след всичко това остане време, играя тенис и футбол с приятели.
По заведения много-много не се задържам.

Как искаш да приключим този разговор?

Желая на колегите да са упорити в работата и честни с пациентите. Да не забравят, че пациентите са им капитала и ако не се грижат добре за тях, ще ги изгубят. И да не губят вяра в по-доброто бъдеще.

А на себе си мога да пожелая здраве и естествено - късмет...




9.2011