Интервю в Перник

Зеленчукът, с който ще си говорим в долните редове е по-особен.
Той е от род Кучешко грозде на семейство Картофови и поради тази си принадлежност, навремето са го смятали за отровен.
Не е лесен - консумира се само след обработка, но пък в Индия са го определяли като цар на зеленчуците.
След толкова много метафори е редно да поздравя д-р Александър Спасов - човек, музикант, кардиолог и глава на страхотно семейство.


Как ти хрумна това с патладжана?

Ами попита ме и първата асоциация беше тази.

И той като теб - нагарча, изисква обработка и се държи мъжкарски?

Знам ли, може и да има някои прилики със скромната ми личност.

Избрах те за хипертуршията, защото не си обикновен - лекуваш, твориш, пееш, бориш се с живота и като цяло се справяш повече от добре.

Благодаря за оценката - идва ми отвътре.

Известен си сред познатите си като меломан, музикант, певец. Откъде се започна?

Започна се от брат ми. С девет години по-голям от мен, в Пловдив той ме въведе в една уникална атмосфера на творци и хора, които разбираха и живееха с изкуството. Джазът беше всичко за тях и аз се заразих бързо.
В четвърти клас започнах да пея в хора на пловдивските момчета, а в шести клас се запознах с първата си китара.
След като се преместихме в София, вече нищо не можеше да ме спре.

И така логично се стигна до първата група?

Разбира се - група Андромеда. В гимназията бяхме много известни и до 11-ти клас свирехме къде ли не.
В т. нар. Кирковски район ни познаваха добре, защото по празници и годишнини ние бяхме редовно на сцена.

Имаше ли известни лица в състава?

Всички бяхме големи шемети.
Аз - китара и вокал.
Димитър Минчев - вокал.
Румен Симеонов - бас.
Любчо Спасов - китара.
Любчо е шеф на Правителствена болница, другите също са все доказали се авторитети.

Какъв ви беше репертоара?

Правехме много кавъри - Пърпъл, Хийп, Рейнбоу... все класики. Имахме и няколко авторски парчета, които се харесваха на съучениците ни.
За да можем да свирим "западна" музика обаче, трябваше да правим и соц-халтура. Не се гордея с това, но нямаше друг начин да се пробие в онези години.

Какво се случи с Андромеда след 11-ти клас?

Каквото се случва с повечето подобни групи - всеки си пое по пътя. Казарми, студентски години...

Но аз знам и за още една формация.

Това е студентския ми период - група No Name, т.е. Безименна. Там се събрахме с Виктор Горнаков - китара, който беше музикален редактор в радиото (тогава беше едно). Басист беше Румен Симеонов, а барабанист Росен Борисов.
Това беше по-зрелия ми период, където свикнах да съм фронтмен. Отново свирихме много кавъри, а една от авторските песни посветих на бъдещата ми съпруга - Ива. Песента се казваше Двама и до днес я тананикам при повод.

Използвам повода докато Сашо говори по телефона, да попитам Ива Спасова (също колега, лекар) за какво иде реч.

Със Сашо се запознахме в Университета (тогава Медицинска академия). Той винаги беше в сърцето на купона. Бяхме в една компания, където имаше вечно съревнование - да сме отличници и в медицината, и в купонясването. По мои и чужди наблюдения мисля, че се справяхме повече от добре...

И аз така съм чувал.
А как се заформи тази история със "Златният кестен“ (въпросът е към Сашо, който отново е на линия)?

Ами, заформи се. Започна през 1991-ва в Петрич и завърши през 1993-та на сцената в зала 1 на НДК. Отнесох и награди, като впоследстие ме поканиха на записи в Радиото и Телевизията. Беше един много забавен етап от живота ми.


Надпяване с Фамилия Тоника в Гранд-хотел Сандански. Снимките са направени от личния му лекар, Д-р Козарев.

И всичко това на фона на медицината, а впоследствие и кардиологията?

Нещата си вървяха ръка за ръка. Бих казал, че даже си помагаха. Не може само да се ровиш в учебниците.
Вярно е, че ако се направи равносметка ще излезе, че медицината е надделяла, защото прехраната си изкарвам с кардиология, а не с пеене. Но ако липсваха пеенето и музиката, нямаше да съм аз.

Така е - познавам те като голям меломан.
Кои са ти любимите концерти, на които си бил?

За щастие в последните 5-10 години концертната дейност на големите в България се активира. Този факт може само да ни радва. Редовно намирам време да се изкефя на някой любим изпълнител, но може би най-щастлив бях на концертите на Рейнбоу в Каварна, Форинър, Крис Нормън, оркестърът на Глен Милър, Манхатън Трансфър.

Разбрах, че и с чичко Сантана сте се гледали в очите?

О, това беше един незабравим концерт.
Семейството ми реши да ме изненада и за 50-тата ми годишнина ми подари билети за концерта на Сантана в Милано. Бях на върха на щастието. Отидохме с Ива и мисля, че никога няма да забравя това преживяване.
Имам си и подписана картичка - лично от него!



На дясната снимка в рамката е автографът от Сантана.

Интересно, а имаше ли и други изненади?

През 2007 година по случай рождения ми ден, получих 12-струнна китара. Излишно е да казвам колко бях доволен тогава.
Използвам повода да благодаря на Ива и на двамата си сина за това, че ги има и ме подкрепят във всичко.

Като спомена синовете ти, те накъде се развиват?

Големият ме гони активно - публична личност, та дрънка. Освен, че тази година завършва медицина, водеше музикално предаване в радиото, изявява се по светските събития и все го тегли към прожекторите.
Малкият е спортистът в семейството. Уверено върви към професионалния футбол в редиците на Академик, младша възраст.

С този набор от гени мисля, че ще стигнат далеч.
Всички те познаваме като тотален антикомунист. Не, че е трудно обяснимо, но при теб откъде идва?

Много точно казано - "не, че е трудно обяснимо"...
Цялата тази сбъркана и отвратително приложена доктрина се е изсипала навремето на дядо ми - съдел го е "Народен" съд.
И за какво - защото бил търговец и имали какво да му отмъкнат... 40 години "другарите" живеят в къщата му в Петрич - национализирана. Бандитски истории, знаеш как е.
Оттогава като се е почнало, цялото ми семейство ги изкарват "народни врагове". Ето откъде идва "любовта" ми към червеното...

А в настоящата цветна партийна "мъгла" как се ориентираш?

Трудно.
По идеология съм демократ, седесар и радетел за свобода и демокрация. Годините на Прехода показаха, че "другарите" много добре изиграха картите си и бълвочите, които забъркаха, ще ги плащаме десетки години.
Откакто взех специалност кардиология, съм се съсредоточил върху семейството и работата си. Знаеш, че от няколко години имаме и собствена клиника (клиника Спасови), където инвестирам всичко - и емоционално и материално.
С Ива (рентгенолог) и децата сме единни и всеки си гледа отговорностите - това е рецептата за успеха.

Какво би казал на НЗОК?

Лимитите, които ни налагат, да са в пациентите - това е успешния модел. Тогава колегите няма да се чудят кое по-напред и няма да се налага да се правят всички тези еквилибристики.

За БГ-футбола?

Там сме толкова зле, че за да имаме някакъв минимален успех, ще трябва месеци наред противниците ни да пият високи дози статини. Така има шанс да получат рабдомиолиза и да не могат да се държат на краката си... Тогава може и да се представим по-добре.

Лекарски хумор, а? Сега ще трябва да обяснявам на читателите какво са статини и какво е рабдомиолиза.

Няма нужда - ще проверят в google.

Прав си.
Извън работата - какво те впечатли последно?

Един хубав български филм - Стъпки в пясъка. Иван Бърнев, Велко Кънев - все хора, на които симпатизирам.

Какво би посъветвал Патладжанът останалите плодове и зеленчуци в нашата градина?

Да бъдат себе си и да не се оглеждат постоянно на кой какво му е по-голямо и по-хубаво.
Когато се научим да ценим собствените си качества, тогава и другите ще ни оценят подобаващо.
Този свят има нужда от разнообразие - от репичката до огромната тиква, всички са еднакво полезни!



Вляво на снимката е Д-р Ива Спасова, рентгенолог, а вдясно на първи ред, трети отляво-надясно е бъдещата футболна легенда Деян Спасов.


5.2011
Право+журналистика+планинското колоездене - що е то?

Седим си с моя събеседник в едно уютно заведение и си говорим за нещата от живота. Уж от живота, а все ни тегли към планинското колоездене...
Защо пък колоездене?
Защото "зеленчукът", който ще ви представя в това интервю, е човек, чието хоби и начин на живот са тясно свързани с този спорт.
Видял и две, и двеста, активно каращ, пишещ, подпомагащ, издаващ първия в България сайт за планинско колоездене, юрист по образование, събеседникът ми определено е ценен кадър за нашата плодово-зеленчукова градина.
Името е Любомир Ботушаров, градът София, а времето облачно.

Първият въпрос винаги е един и същ - като какъв зеленчук би се определил?

Дали защото сме седнали в "Дон Домат", или просто защото ми е любим на вкус, бих се определил като един яркочервен зрял домат.

Добър избор - справя се еднакво добре и като солов играч, и като тийм плеър.

Мда, главно действащо лице в някои от любимите ми салати.

Ти си сред първите интервюирани за Хипертуршия.сом. Познаваме се от около година, като за това време твърдо те определям като истински зеленчук.
Роден в София, зодия Близнаци, от малък на велосипеда. Ще ни разкажеш ли нещо от онзи период?

Онзи период започна на 3-4 годишна възраст, когато родителите ми ме обзаведоха с първото ми колело - Дино. Беше италианско детско велосипедче с помощни колелца и без "контра". Доколкото си спомням, бръмчах много с него из квартала, разбира се, под зоркия поглед на нашите. Когато ми умаля, дойде време за нов и не помня по какви причини точно, но се спряхме на "Школник", вместо на най-често срещаните тогава "Балкан"-чета. Може би основната причина е била, че "Школник"-ът бе по-голямо колело, т.е. да мога да го карам по-дълго време, а също и по-леко...

А кога разбра, че карането "по черно" е по-забавно от асфалта?

С брат ми всяко лято прекарвахме на вилата в град Рила. Там, заедно с другите деца, по цял ден играехме, карахме колела, и понеже наоколо имаше и черни пътища, например покрай реката, че дори и до нашата къща, свикнах от малък да се подрусвам с колелото по камъните и ми хареса да карам по пресечен терен. В тези условия оцених и предимствата на Школника - малкият венец отпред определяше и по-лесното въртене нагоре.


Преследваше ли те състезателния дух?

Не си спомням, честно казано. В групата деца от "махалата" вероятно да, защото си спомням как нагоре аз и брат ми (и той със "Школник") винаги успявахме да дръпнем, но надолу високата предавка на "Балкан"-четата си казваше думата. Но това са детски работи, а не осъзнат състезателен дух.

А кога дойде моментът на "просвещението"?

През 1996-та в София започнаха да се появяват първите планински велосипеди и тогава започна голямото заглеждане. През същата година се озовах и в Прага, Чехия - за първи път видях толкова много хора да карат - и в града, и сред природата. Имайки предвид това, плюс вида на продаващите се по техните магазини байкове, не беше трудно покупката на планински велосипед да се превърне в основна цел.
Щом се върнах в София, първата ни работа с брат ми беше да си купим списания за маунтийнбайк (МТБ) от Славейков и да ги изчетем с кориците. Година по-късно, с помоща на стипендии, спестявания и родителска помощ, вече бях щастлив собсвеник на първия си истински МТБ велосипед - Bianchi XC Snake.

Добър избор - по онова време в България тази марка беше легендарна. Колко велосипеда си сменил оттогава?

Десетина, но първото се задържа най-дълго - карах го 4 или 5 години. Още си пазя рамката, макар и малко поръждясала. С повечето каране обаче идва и нуждата от по-висок клас велосипед - в началото беше трудно, бяха необходими пари. След това дойде един момент, в който вече имах достатъчно добър велосипед - можех и да не го сменям изобщо, но пък се появи желанието да пробвам и други продукти, да видя кое ще е най-добро за мен, защото технологиите продължават да се развиват, байковете стават все по-хубави, не можеш да стоиш на едно място.



По-интересното около теб обаче, което те прави истински "зеленчук", е сайтът. Създаваш и си собственик на първия в България сайт за планинско колоездене - www.mtb-bg.com

Да, реших да го направя през пролетта на 2001 г. Вариантът "сайт" беше "временен", защото в началото исках това да е печатна медия - списание. С течение на времето разбрах, че електронният формат е много по-удачен. При днешното развитие на комуникациите изборът между издание на хартия и в интернет вече не стои на дневен ред - приятно е да държиш лъскаво списание в ръцете си, но интернет е много по-достъпен и за създаващите, и за потребяващите информация.
С течение на времето около мен се събраха и много приятели, които ми помагат с постоянно увеличаващата се работа, правят го напълно безвъзмездно, заради това, че и те обичат планинското колоездене. Искам да им благодаря от сърце за това!

Какво целеше със създаването на сайта?

Сайтът е за нас, за планинските колоездачи. Просто исках в България да има медия за любимия ми спорт.
Бих искал да постигна няколко неща. Една от целите е да популяризирам планинското колоездене, да убедя много хора, че е забавно, полезно и приятно да карат колело в планината.
Другата ми цел е да се опитам да го направя интересен и за тези, които вече карат там, някои от които карат по-отдавна и от мен.

На какво наблягаш?

Опитвам се тематиката да е максимално широка и разнообразна - от продуктова информация, през срещи и интервюта с различни наши карачи, сборник с маршрути и пътеписи, Форум с доста висока активност, галерия с хиляди снимки. Има още много неща, но най-добре ще е всеки сам да разгледа. Като цяло, в съответствие и с името на сайта, наблягам с приоритет на планинското колоездене в България - представям нещата, които се случват тук, те са с предимство. Но се старая своевременно да информирам и за важните новости от световната сцена, от по-известните производители и т.н. Все пак светът все повече се глобализира. ;)

Това означава ли, че този спорт започва да набира скорост у нас?

Абсолютно! В България в последните 2-3 години се наблюдава сериозно раздвижване и все повече хора се "престрашават" да излязат с велосипед сред природата. Увеличи се и броят на състезанията и МТБ събитията като цяло. Развива се и пазарът - има все повече и по-хубави продукти, по-големи и добре заредени магазини, по-добро обслужване.
Продължаваме да сме доста назад в сравнение с развитите западни страни, но въпреки това съм оптимист.

А прави ли нещо държавата, за да подпомогне този процес?

Моите убеждения са такива, че аз не очаквам от държавата да прави нещо, а по-скоро да не пречи. От друга страна, въпросът обхваща твърде много конкретни проблеми, така че и подобен обобщен отговор не е съвсем точен. Има случаи, когато държавата, но най-вече на местно ниво, би могла да помага и стимулира планинското колоездене, но основната работа трябва да си я свършим ние, хората, занимаващи се с това. Дори когато става дума за спорт на национално ниво, пак трябва първо да се направят някои стъпки от наша страна, за да може да очакваме помощ от държавата.
Както казах, най-важното е държавата да не пречи. Така например, преди 2 месеца видяхме възможни проблеми в новия Закон за горите, има текстове в него, които звучат доста ограничаващо за любителите на маунтин байка. Успяхме да се организираме, да се срещнем с представители на държавата, получихме уверения, че целта на закона не е да ни забранява да караме в планините, дори подписахме меморандум за сътрудничество между велоклубове от цялата страна и Изпълнителната агенция по горите. След всичко това смятам, че свободният достъп с велосипед в горите ще се запази, а това е най-важното на този етап. Аз лично очаквам такава помощ от държавата.

Завършил си право - не те ли влече гилдията?

Когато преди години записах право в Софийски университет, нагласата и очакванията ми бяха по-различни. Очаквах динамика, едва ли не екшън, подобен на това, което гледаме по филмите. Оказа се, че практикуването е един различен процес, предимно документален, писмен, което не ми допадна. А и в рамките на няколко години, докато бях студент и успоредно с това списвах сайта като хоби, приоритетите ми се промениха, интересът ми се измести много повече към писането, което ме влече от малък. Т.е. намерих си поприще, в което да се чувствам добре. А за правото... не ми липсва, но пък ми помага от време на време.

Да се върнам на сайта - наблюдава ли се и там тенденцията за профанизиране на подрастващите?

Профанизирането по-скоро бих го определил като черта на порасналите, за щастие в нашите среди все още са малко тези елементи. А при подрастващите виждам една стряскаща неграмотност, от година на година става все по-зле. Също така и липса на уважение към околните, нехайство относно собствените пропуски, дори агресивност, когато някой се подразни от поведението или правописа им. За съжаление все по-често явление става и "простотията", т.е. хората все повече се забавляват с неща, които са пошли, вместо интелигентни и оригинални. Всичко това е просто част от общата картинка - колкото повече стават хората, занимаващи се с планинско колоездене, регистрирани в сайта/форума и т.н., толкова повече нашата общност става представителна извадка от българското общество.
Точно заради това всички, които се занимават с планинско колоездене по-отдавна, пък дори и отскоро, но осмислящи какво се случва, трябва да се стремят да дават добрия пример, да приобщават новозапалените към ценностите на карането в планината, да се опитват да играят възпитателна (но по възможност не назидателна) роля. В противен случай масовостта ще се превърне в недостатък.

Имаш ли други хобита?

Да - ски, тенис на маса, пешеходен туризъм. Все по-трудно намирам време за тях. Времето започна да не ми стига - карания, прояви, отразяване на събития, срещи с рекламодатели и разбира се, многото приятели, на които държа.

Беше ли ти уютно в нашата "градина"?

Засега да, ще наглеждам как я прекопавате и поливате и в бъдеще.



Снимките са дело на Петър Савов, Борис Петров и Димитър Щуров.


5.2011
По ръба на Балкана с колелото



В това интервю отново ще споменем планинското колоездене, но тук аспектът е по-различен.
Зеленчукът, който мисля да ви представя в следващите редове, е известен сред познатите си като меко казано интересна и опитала какво ли не личност.
"Покълнал" в Габрово през май месец на 1975-та, близнакът (по зодия) Райко Стефанов е обект на моята заленчукова среща.

Здравей, господин зеленчук! Като какъв рядък корен би се определил?

Без да искаш позна. Коренът е на морков, при това от едрите.

Основания за това чевръсто самоопределяне?

Здрав, прав, корав, не много чист, излиза директно от недрата земни.

За първичност и непосредствена връзка със земята намекваш?

100% натурален.

Познаваме се от около две години и мисля, че даваш много правилна оценка за себе си.
Поводът за тази среща са всъщност "нечистите" ти намерения да направиш от трасето Ком - Емине паркова алея за ежедневно разгряване... Но, ще стигнем и дотам.
Първо ще поровя в детството ти.

Там колкото и да се рови, нищо уникално няма да бъде намерено. Израстнах в Габрово и като всяко буйно дете, творих магария след магария. Дори не бях и запален спортист - запалих се чак на 16 години.

Носят се слухове за "любовта" ти към предачната техника...

Ха-ха, по-скоро към класовете с почти 100% момичета. Завършил съм габровския техникум по текстил, паралелка със звучното име "Технология на предачеството и предачната техника". Извън шегата, предачните машини са едни от най-сложните и се изисква много сериозна подготовка за поддръжката им.

Как се запознахте със спорта?

Запознахме се чрез бодибилдинга, когато бях на 16 години. Реших, че трябва да заякна, а и тогава беше много модерно да ходиш и да "блъскаш". Там се запознах с т.нар. "активна почивка" (спортуване през weekend-дите) и култовите фрази, че "почивката ражда шампиона" и "дет боли, там расте"... А също и, че "химията е всемогъща"!
По онова време бях станал толкова релефен, че коремните ми мускули наподобяваха ребрата на чугунен радиатор - ако минеше с пръчка по тях, издаваха подобен звук... (смее се).
Докато редовно си "блъсках", минах и през бокс, лека атлетика, плуване.

Завиден спортен опит! Какво стана с тази "китка" от активности?

С бокса не се разбрахме, защото ме боляха китките, а и не водеше към интелектуални висини.
Леката атлетика още ми лежи на сърцето, но така и не станах професионален спортист.
След една тренировка във фитнес залата, излязох да побягам и ме видя учителят по физкултура. Не му стигала бройката и ме викна да участвам в местното състезание, даже май беше под чуждо име. Аз пък взех, че спечелих трето място...
С плуването - бях много запален, овладях повече от добре стиловете, което пък впоследствие ми помогна много за работата ми като спасител.

Т.е. тогава индиректно плуването те е развило като професионалист.
Чувал съм какви ли не истории за "спасителския" ти период. Разкажи нещо повече.

Преди "спасителският" период, хронологично се нарежда казармения.
Без никакви връзки, Съдбата ме "изстреля" насред София, на ул. Раковска - пожарникар. Има десетки простотии, за които се сещам, но май не са подходящи за тази медия...
Едно от първите неща, които научих там е, как се дава наряд в карулката - автоматът се забива с щика в тавана и се остава да виси, а часовият отива на отсрещната страна на улицата да си купи пица.

Като се надява през това време да не мине някой.
И сега за спасителите?

Спасителството дойде след казармата. Може да се каже, че това беше една сбъдната мечта, защото още от дете исках да бъда спасител. Веднъж на плажа в Созопол имаше силно вълнение и с очите си видях, как спасителят сам извади 6 бедстващи сред вълните. Накрая, като на представление, направи задно салто. Бях толкова впечатлен, че не знаех какво да кажа.
След като минах курсовете за спасител, цели десет поредни години бях в Созопол. Тук вече историите са толкова много и толкова пикантни, че въобще не са за тази медия...

Убеден съм в това... Промениха ли те с нещо "спасителските" години?

Разбира се - от срамежлив и скромен младеж, станах тарикат и гъзар... (отново смях).
Нагледах се на какво ли не - все натурии от живота. Едно от най-важните неща, които ми се случиха в онзи период бе, че на плажа се запознахме с бъдещата ми съпруга - Лора.

Класика!
Това ли беше "препъникамъка", пардон, крайъгълният камък в живота ти?

Абсолютно.
След това се преместихме в София, аз започнах да се занимавам с велосипеди, "излюпихме" Виктор, отворихме вело-магазин.

За читателите уточнявам, че става въпрос за магазин Колелото - място, събирателна за много от най-запалените любители на планинско колоездене.
Направи си малко реклама.

Няма да злоупотребявам с рекламното време. Мога единствено да кажа, че в магазин Колелото всеки любител на колоезденето във всичките му форми може да получи професионален съвет, сервизна дейност, както и да закупи желания от него велосипед.

Кратко и ясно.
Сега ще те фокусирам върху проекта Ком - Емине.
Ще обясниш ли на читателите ни какво е Ком - Емине и защо е такъв магнит за търсачите на силни усещания?

Това е популярното название на най-дългия маркиран туристически маршрут в България, наричан в миналото "Маршрут на дружбата". Съвпада с финалната отсечка на европейския туристически маршрут Е-3, който символично свързва Атлантическия океан с Черно море. Двете крайни точки на маршрута са връх Ком, който е в непосредствена близост до границата със Сърбия и нос Емине, най-източната точка на Стара планина.
Дължината на маршрута е около 650-700 км, и е постижим с планински велосипед (т.н. mountain bike, MTB) за 7-15 дни в летни условия. Преодолява се терен с голяма денивелация и се изкачват или "подсичат" повече от 100 старопланински върха. Хижите по пътя са сравнително добре разпределени, като единствено около проходите Вратник и Ришки преспиването е проблематично. Средата на маршрута се намира около хижа "Узана", като съвпада и с географския център на България.



Звучиш като Уикипедия...

Точно оттам, както и от приятели, разбита се, имам по-голямата част от информацията, но стигнах до нея след като направих маршрута. От дете си мечтаех, че един ден и аз ще поема по легендарното трасе и най-после това се случи.
Не може да се отрече и факта, че съм "закърмен" с Централен Балкан - все пак съм роден и живял в Габрово. С майка ми, а по-късно и с много приятели, редовно бродехме по билата и смело мога да кажа, че за мен няма непознато място, поне в частта около Габрово.
Трасето Ком - Емине е такъв силен магнит, защото е най-дълго и може би най-трудно, сравнено с другите в България. Първи го е изминал през 1933 г. Павел Делирадев, български пътешественик и изследовател, наричан "Следовникът на Алеко Константинов".
В наши дни немалко от любителите на планинското колоездене биха искали (някои от тях и са го постигнали) да завъртят с велосипед маршрута. Това е нещо като връх в изпита по издръжливост на физика и дух. Аз съм просто един от тях.
Цялото приключение е подробно описано в разказа ми ТУК (на страниците на www.mtb-bg.com, б.р.) и няма смисъл да го преразказвам.
Новото, което ще се опитам да постигна тази година, е да го мина за най-кратко време, вкл. и по-бързо от легендарният маратонец Любо Палакарчев, с който скоро имах удоволствието да разговарям и набързо му взех едно интервю (можете да го прочетете ТУК, б.р.).
Любо е направил прехода за пет дена и 14 часа!
Моята цел е да сваля с два часа, т.е. пет дена и 12 часа.
С мои приятели отдавна имаме задочен спор дали с велосипед, или с маратонско бягане е по-бързо придвижването в планински условия. Скромният ми опит показва, че при идеални други условия маратонецът е по-бърз.

Да, чувал съм тази теза около състезанието до Черни връх.
А как се движи проекта ти да организираш състезание Ком -Емине?

Засега е още проект, но не съм се отказал от реализирането му. Тази година ще е генералната репетиция, защото се оказа, че доста наши опитни велосипедисти са се прицелили в трасето. Има шанс и да тръгнем една по-голяма група, като в зависимост от възможностите на всеки, тази група ще се "рои" по пътя на по-малки.
Засега са потвърдили участието си 4-5 души, като начинанието ни ще е като генерална репетиция за догодина. В рамките на тази група, идеята е да си помагаме, а не да си пречим.
Това със сигурност ще е най-екстремното състезание по планинско колоездене в България и ще е един вид сертификат за майсторство. И то не само за спортни постижения (време, издръжливост, възможности), а и за присъствие на духа, способност за оцеляване в трудни условия, ако щеш.



Звучи доста надъхващо.
Явно неправилно съм разбрал, че искаш тази година да направиш трасето два пъти - единият, за да си подобриш времето, а вторият, за да участваш в групата. Затова се пошегувах в началото, че ще го обърнете на "разходка в парка".

Зависи от гледната точка - трасето минава през резервати, т.е. може да се каже и паркове. От друга страна, за добре подготвения байкър, това може и да е разходка.

Май се шегуваш.

Шегувам се, разбира се. Да не би някой да си помисли, че ей така може да тръгне и в движение да мисли за подробностите.
На първо място се иска много добра физическа подготовка, изправен и подходящ велосипед, опит в подобни условия, здрава психика. Все неща, които не малко хора подценяват, а когато установят липсата им, вече е късно.

Миналата година успя да минеш трасето за девет дни, при това при отвратителни метеорологични условия.
Оптимист ли си за предстоящото изпитание?

За себе си - да.
През 2010-та имах доста изгубвания поради непознаване на маршрута. Взех си поука от грешките и тази година се надявам, че такива загубвания са недопустими.
Смятам да тръгнем през първата седмица на август, като силно се надявам, че тази година времето ще е на наша страна.

Излишно е да казвам, че ще следим отблизо похода ви.
И последен въпрос - какво би направил, след като на петия ден и 12-тия час стъпиш на скалите на нос Емине?

Ще ми се да поема към Сибир...




5.2011