50
Поиграх си с тази древна поговорка, признавам...
Със същия успех може да се перефразира и In sporo veritas, или Sporo homini lupus!
Каква е идеята ли?
Да се опитам да обясня защо няма смисъл да се спори след една определена възраст.
Какво е спор?
Ситуация, в която се сблъскват различни гледни точки.
Редно е да уточня, че не изключвам споренето като личностно и социално явление, което развива и кара човек да се учи от грешките си. Или най-малкото, да си свери часовника на фона на интензивен мисловен труд.
Тук фокуса ще падне върху патологичното, напразновремепропиляващо и дори опасно инвестиране на физически и ментални усилия, които често изливаме пред една стена (примерно), убеждавайки я, че не е балкон в оперен театър...
Какъв е горе-долу сценарият, по който се развива един спор?
В началото имаме две (или повече) различни тези.
Следват последователното, свързано с изслушване (културен вариант) или едновременното, свързано с надвикване и честа размяна на слюнка и любезности (некултурен вариант) защитаване на тезите. Ако ендът е хепи и се стигне до единомислие (понякога се случва и в некултурния вариант), страните приключват спора и могат да се похвалят с консенсус.
Нерядко различията (а и културата) на спорещите са толкова несъвместими, че ситуацията се превръща в нерешима, като липсата на отстъпки и компромиси може да доведе до ниво ожесточен спор, а той върви ръка за ръка с думата конфликт!
Липсата на първи седем години, толерантност, взаимно уважение на страните и желание да се спори не заради спора, а за да се стигне до разумно решение, са нещото, което кара хора като мен да дават съвети като този:
За Бога, братя!
Не спорете!
Особено след една определена възраст...
Тук ще отговоря на два въпроса:
- защо да не спорите
- защо след определена възраст
Баща ми, да е жив и здрав, често ми казваше, че когато навършиш едни години (индивидуален процес) спираш да приемаш и започваш само да предаваш. И е прав, и не е... но май за повечето от нас е прав.
Когато сме деца, тийн, екзистенциати и морни студенти, мощно поемаме информация от всякакъв вид. Антивирусната ни програма трудно обработва погълнатото и често допуска грешки, но те само я доразвиват и правят по-съвършена.
След това се запечатваме и малцина от нас оставят "фонтанелите" си пооткрехнати, за да могат да сверяват часовниците си със Световното време. Точно тук е точката на пречупване, която разделя хората на "Живи и Мъртви".
"Мъртвите" са ми на прицел. Живите този текст са го чели...
Тъжно ми е за тези милиарди раби божии, които щъкат по Земята ни грешна и освен за едене, пиене и тези три работи, за друго не мислят. А в трите работи влиза и запечатаното им тикве, което ги слага в тази графа. Да, имат сърдечна дейност, телесна температура и обменни процеси, даже и мисловна се отчита, но Искрата е угаснала...
Няма да споделям защо са я докарали до подобно състояние. Вече правих няколко опита в други текстове. Просто отговарям на въпроса по-горе "защо след определена възраст".
Остана да се изкажа по същество - защо да не спорите?
Просто е - за да не се хабите.
И вместо да философствам с неясен резултат, директно се хвърлям върху примерите:
СПОР С ДЕТЕ
В зависимост от възрастта има нюанси, но щом е дете, значи е под 12-13 години.
По-малките не могат и да спорят. Там се казва императивно (родителят) какво да се направи и "филмът" свършва или с шамар, или със звънкото "Браво, маме"... Знам, има и още варианти, но не това е фокусът.
8-10 годишните са по-очовечени, но и тук навлизането в открит спор си е чиста загуба на време и за двете страни. Много по-резултатни са разясняването, дискусията, а защо не и обратната връзка, която можем да получим от "питомниците" си.
СПОР С ТИЙНЕЙДЖЪР
Тук започва Голямата репетиция!
Тя е двустранна - за пъпчивото създание, наричащо се (с право) Личност, както и за изнервеното Разочарование, наричащо се родител, учител, ако щете и плажен спасител. Личността се бори с Разочарованието, но има огромното предимство, че права или не, Тя се учи. Учи се да печели, да губи, да пада, да става, да лавира и ако трябва да търси под вола теле, само и само накрая да се потупа доволно по гърдите и да извика "Българ, българ"!
Точно тук е мястото на Живите (помните ли ги, от по-горния абзац) да оставят Недораслякът да си поочука главата в стената и да разбере (евентуално), че водата тече, а вятърът духа.
Излишно е да спорите! Просто си кажете мнението, отговорете, ако ви задават въпроси и дайте шанс на Еволюцията и Естественият подбор да си свършат работата.
СПОР С ЕЙДЖЪР
Ейджърите сме всички ние. Някои са по-ейджъри, други са най-ейджъри, а третата възраст клонят към баш-ейджъри. Общото помежду ни е, че би трябвало да сме изградени личности. Персони, познаващи светогледа си, принципите и личната си легенда. Ако сте стигнали до тази част на текста, значи влизате в тази група.
Е, кажете тогава, поради чий *й ни е притрябвало да спорим едни с други, да губим време и пространство, а и понякога мощно да се излагаме (най-вече пред себе си)?
Не е ли по-добре да заменим думата спор с разговор, изслушване, анализ на факти. И нека не бъркаме спор с дискусия. Когато се провежда както трябва, второто завършва най-често с консенсус, удовлетвореност и нова полезна информация.
Обратно, както и да се проведе, спорът предимно води до изтощеност, неудовлетвореност, чувство за неразбиране и недооценяване. Разбира се, нерядко финалът е "епичен" и може да бъде от гледане на кръв и урина, до постоянно местожителство в гробищен парк.
СПОР СЪС СЕБЕ СИ
Е, тук вече грее Изключението.
Не знам как е при вас, но при мен това е положението - на едното рамо е кацнал Рогатият, а от другото мъдро гледа един белобрад старец. Преди христовата споровете бяха денонощни. След това нещата се поуспокоиха, но и в настоящето нерядко се налага да поема дълбоко въздух и да издишам от лулата на мира...
Надявам се така да е до края!
Със същия успех може да се перефразира и In sporo veritas, или Sporo homini lupus!
Каква е идеята ли?
Да се опитам да обясня защо няма смисъл да се спори след една определена възраст.
Какво е спор?
Ситуация, в която се сблъскват различни гледни точки.
Редно е да уточня, че не изключвам споренето като личностно и социално явление, което развива и кара човек да се учи от грешките си. Или най-малкото, да си свери часовника на фона на интензивен мисловен труд.
Тук фокуса ще падне върху патологичното, напразновремепропиляващо и дори опасно инвестиране на физически и ментални усилия, които често изливаме пред една стена (примерно), убеждавайки я, че не е балкон в оперен театър...
Какъв е горе-долу сценарият, по който се развива един спор?
В началото имаме две (или повече) различни тези.
Следват последователното, свързано с изслушване (културен вариант) или едновременното, свързано с надвикване и честа размяна на слюнка и любезности (некултурен вариант) защитаване на тезите. Ако ендът е хепи и се стигне до единомислие (понякога се случва и в некултурния вариант), страните приключват спора и могат да се похвалят с консенсус.
Нерядко различията (а и културата) на спорещите са толкова несъвместими, че ситуацията се превръща в нерешима, като липсата на отстъпки и компромиси може да доведе до ниво ожесточен спор, а той върви ръка за ръка с думата конфликт!
Липсата на първи седем години, толерантност, взаимно уважение на страните и желание да се спори не заради спора, а за да се стигне до разумно решение, са нещото, което кара хора като мен да дават съвети като този:
За Бога, братя!
Не спорете!
Особено след една определена възраст...
Тук ще отговоря на два въпроса:
- защо да не спорите
- защо след определена възраст
Баща ми, да е жив и здрав, често ми казваше, че когато навършиш едни години (индивидуален процес) спираш да приемаш и започваш само да предаваш. И е прав, и не е... но май за повечето от нас е прав.
Когато сме деца, тийн, екзистенциати и морни студенти, мощно поемаме информация от всякакъв вид. Антивирусната ни програма трудно обработва погълнатото и често допуска грешки, но те само я доразвиват и правят по-съвършена.
След това се запечатваме и малцина от нас оставят "фонтанелите" си пооткрехнати, за да могат да сверяват часовниците си със Световното време. Точно тук е точката на пречупване, която разделя хората на "Живи и Мъртви".
"Мъртвите" са ми на прицел. Живите този текст са го чели...
Тъжно ми е за тези милиарди раби божии, които щъкат по Земята ни грешна и освен за едене, пиене и тези три работи, за друго не мислят. А в трите работи влиза и запечатаното им тикве, което ги слага в тази графа. Да, имат сърдечна дейност, телесна температура и обменни процеси, даже и мисловна се отчита, но Искрата е угаснала...
Няма да споделям защо са я докарали до подобно състояние. Вече правих няколко опита в други текстове. Просто отговарям на въпроса по-горе "защо след определена възраст".
Остана да се изкажа по същество - защо да не спорите?
Просто е - за да не се хабите.
И вместо да философствам с неясен резултат, директно се хвърлям върху примерите:
СПОР С ДЕТЕ
В зависимост от възрастта има нюанси, но щом е дете, значи е под 12-13 години.
По-малките не могат и да спорят. Там се казва императивно (родителят) какво да се направи и "филмът" свършва или с шамар, или със звънкото "Браво, маме"... Знам, има и още варианти, но не това е фокусът.
8-10 годишните са по-очовечени, но и тук навлизането в открит спор си е чиста загуба на време и за двете страни. Много по-резултатни са разясняването, дискусията, а защо не и обратната връзка, която можем да получим от "питомниците" си.
СПОР С ТИЙНЕЙДЖЪР
Тук започва Голямата репетиция!
Тя е двустранна - за пъпчивото създание, наричащо се (с право) Личност, както и за изнервеното Разочарование, наричащо се родител, учител, ако щете и плажен спасител. Личността се бори с Разочарованието, но има огромното предимство, че права или не, Тя се учи. Учи се да печели, да губи, да пада, да става, да лавира и ако трябва да търси под вола теле, само и само накрая да се потупа доволно по гърдите и да извика "Българ, българ"!
Точно тук е мястото на Живите (помните ли ги, от по-горния абзац) да оставят Недораслякът да си поочука главата в стената и да разбере (евентуално), че водата тече, а вятърът духа.
Излишно е да спорите! Просто си кажете мнението, отговорете, ако ви задават въпроси и дайте шанс на Еволюцията и Естественият подбор да си свършат работата.
СПОР С ЕЙДЖЪР
Ейджърите сме всички ние. Някои са по-ейджъри, други са най-ейджъри, а третата възраст клонят към баш-ейджъри. Общото помежду ни е, че би трябвало да сме изградени личности. Персони, познаващи светогледа си, принципите и личната си легенда. Ако сте стигнали до тази част на текста, значи влизате в тази група.
Е, кажете тогава, поради чий *й ни е притрябвало да спорим едни с други, да губим време и пространство, а и понякога мощно да се излагаме (най-вече пред себе си)?
Не е ли по-добре да заменим думата спор с разговор, изслушване, анализ на факти. И нека не бъркаме спор с дискусия. Когато се провежда както трябва, второто завършва най-често с консенсус, удовлетвореност и нова полезна информация.
Обратно, както и да се проведе, спорът предимно води до изтощеност, неудовлетвореност, чувство за неразбиране и недооценяване. Разбира се, нерядко финалът е "епичен" и може да бъде от гледане на кръв и урина, до постоянно местожителство в гробищен парк.
СПОР СЪС СЕБЕ СИ
Е, тук вече грее Изключението.
Не знам как е при вас, но при мен това е положението - на едното рамо е кацнал Рогатият, а от другото мъдро гледа един белобрад старец. Преди христовата споровете бяха денонощни. След това нещата се поуспокоиха, но и в настоящето нерядко се налага да поема дълбоко въздух и да издишам от лулата на мира...
Надявам се така да е до края!
10.2013