Следващият разговор ще е с една силна личност. Може да звучи превзето, но събеседникът ми се е борил и доказвал съвсем сам в този негостоприемен свят.

Вманиачен, странен, саможив - за него можете да чуете всякакви епитети.
Едно нещо, обаче, няма как да чуете - че Тодор Ангелов се е отказал!


Здравей, Тошко!
Интересен зеленчук си ти - нямаше как да ти се размине участието тук.


Не знам доколко съм интересен, но определено съм зеленчук. И за да спазя традицията, бих се определил като картоф. Не знам защо точно картоф - може би, защото това са едни от най-издръжливите и "корави" зеленчуци. Дори леко ударени, не се развалят.

Така те и представих - като силен характер, който не се отказва.
Дай някоя и друга биографична данна.


Роден съм през 1986 година в град Стара Загора, но живея в Казанлък. Бих казал интересен град, заобиколен от китни селца и планини във всички посоки. Просто идеално място за развитие на туризъм или просто да прекараш няколко дни сред природата. А защо не и цял един живот?

Защо не, наистина...
Нещо семейно?


Родителите ми се разделиха, когато бях на седем. Не беше лесно. Майка ми се наложи да замине за чужбина, за да изкарва повече пари и да ни издържа, след като баща ми така добре реши да забрави,че съществуваме.

Май наистина не ти е било лесно. Затова ли си толкова "наточен" на живота?

При мен е комплексно. Ако трябва да съм конкретен и изчерпателен, ще отнеме цял ден и много писане.
Моята история, погледната от моя гледна точка, е уникална. В същото време е и релевантна за обществото, в което живеем.

Да пробваме.

Детството ми беше интересно и безгрижно, доколкото имам спомени от ранните ми години. Нещото, което обаче си спомням много добре е, че трудно намирах общи теми с другия пол и като цяло оттогава ми е останало леко притеснение в общуването с жените. Може би това е дало отражение на нелепите ситуации, в които съм се вкарвал в този период от живота ми.

В училищните години в самото училище, а и в свободното си време, все бях подтискан от останалите. Буквално!
Не знам защо избираха точно мен, може би защото не съм им отвръщал с нищо. Не обичам конфликтите и в повечето случаи поради една или друга причина съм бил назад в опита, така да се каже. Или по-точно в развитието си и не съм знаел как да постъпя в дадена ситуация. Може би затова съм изглеждал като новакът или невървежният, който е лесна жертва.
От друга страна, това възпита силния ми характер и ме научи как да се дистанцирам от проблемите.

Като казвам всичко това, не визирам физическо насилие или нещо от този сорт. Ако беше така, да съм се справил. Просто психически натиск и както се казва на английски - to bull someone.
Кофти беше, а в гимназия стана нетърпимо и бях развил фобии да не излизам от вкъщи, и да не искам да се срещам с никого. Гледах да се движа все по тъмното, за да не ме види някой.
Имах козметични проблеми и с тийнейджърските пъпки, като това с ниското самочуствие от предишните години направо ме смачкваше.


Добре де, всеки е имал такива тийн-проблеми.
Може би си просто по-чувствителен и по-трудно си изживявал нещата.
Сега, като те гледам, се справяш повече от добре - на корица си в Хипертуршия...


Сега, от моментното ми състояние на духа, се виждам колко слаб съм бил. За останалите невежи, които са ми се подигравали за глупости - колко дребново и нищожно е това. Тогава просто бях дете и са ме смятали за слаб.
Е, аз не бях - просто в социалните контакти и живота бях неопитен. Не, че сега съм кой знае колко по-опитен...

Идеята е, че хората не трябва да мислим само за себе си, да не се вземаме за нещо повече от другите, да не мачкаме привидно по-слабите. И то не заради "сделката", че един ден ще получим същото в отплата, а просто да ни идва отвътре да бъдем по-добри и да си помагаме. На това би трябвало да учат децата от ранна възраст - още в семейството. За да започнат да развиват у себе си чувството за правилно/неправилно, добро/лошо.
За съжаление егото и другите пороци надделяват. И сега ясно си спомням колко силно беше изразено това в някои от моите приятели и съученици, и какви метаморфози в развитието си претърпяха тези хора.

Не се срамувам от това, което съм и което съм преживял. Вярвам, че всеки върви по своя път, който не е по-значим от този на останалите. Ако се заблудиш, трябва да бъдеш оставен да го откриеш сам  и да го извървиш докрай.


Интригуващ разказ с добър край!
Но къде остава колоезденето и спортът като цяло? Как се запали да тренираш маунтийнбайк?

Почти всеки спорт, който съм практикувал, ми се е отдавал много лесно. Сигурно ще прозвучи нескромно, но сред връстниците си винаги съм бил един от най-добрите. Разбрах, че имам добра издръжливост и силна воля, и не се отказвам лесно. Виждах, че с това превъзхождам останалите и най-вече с отдадеността си на това, с което се занимавам.
Освен спорта, за мен всичко останало до към 20 годишна възраст беше второстепенно.
Едва след това започнах да откривам нови хоризонти, като да кажем цялостно развитие на личността и т.н.

Отначало тренирах тенис на корт в гимназията, но видях, че не мога да стана много по-добър. Липсваше ми техника, нямаше кой да ме научи и реших да мина към старата забравена страст - колоезденето.




Имаше ли някаква конкретна ситуация около това решение, или просто така се случи?

Ще разкажа няколко случки, които са много важни за мен и перфектно обясняват по-нататъшното ми развитие.
Винаги съм обичал да карам колело, но покрай гимназията спрях.
Случи се така, че едни момчета, които се канеха да участват на МТБ-състезание в Родопите (Паралелна Вселена - може би най-голямото в България по това време), дойдоха да играят тенис. Така се запознахме, а по-късно с един от тях станахме най-добри приятели и дълго време тренирахме заедно. Под тренирахме имам предвид, че  карахме колкото можем за тогавашните ни възможности. Та, още от този момент разбрах, че искам да участвам на това състезание и зарязах всичко останало.
Не бях карал колело, освен из града от няколко години, но за 2 седмици до старта потренирах малко с едното момче и научих основните неща за маунтийнбайка.

И така, стартът дойде - юни месец, 2005 година  - "Паралелна Вселена".
За тези, които не са запознати, това е тридневно състезание тип вело-рали в Родопите, като се достига до изкачвания около 2000 метра. Първите два дена се кара между 60 и 70 км, а третият ден е около 30. И това без почивки - караш всеки ден.

Аз бях пълен новобранец с едно желязно колело, което си мислех, че е хубаво. То, обаче, тежеше поне 17-18 кила, с "мека" вилка Zoom, която не се свиваше и милиметър. Бях с голяма раница, обикновена памучна фланелка и къси гащета. Голяма грешка, ама нали съм новобранец...

Стартирахме и 130 души - на спринт. Тогава имаше доста силни участници - нещо като Обиколката на Витоша в момента. Все добре подготвени момчета (повечето юноши от София, Велико Търново, Варна) с изравнени възможности, на средно ниво (погледнато от сегашната ми камбанария). Просто не са тренирали много усърдно, но това бяха най-големите таланти в България по онова време. Бяха поне 20. И разбира се, един Кольо Костадинов от Стара Загора, който изпъкваше над всички тогава.

Та, стартирахме и аз на пълен спринт гоня първите. След един километър почнах да умирам и да изоставам леко. После се изгубих, останах последен и си мислех да се откажа, но продължих, намерих пътя и успешно финиширах 49-ти. Двадесет минути лежах след финала да се освестя - поливаха ме с вода, ама се оправих, станах си и отидох да ям.
На следващия ден, когато валя и проливен дъжд, си мислех, че няма да мога да завърша - от умора. След старта изведнъж разбрах, че мога да карам с първите и се движех през цялото време в десятката. Изпреварвах хора като Жеко Стойчев, Пиго (Петър Дачев - до 2009, докогато в България бе един от най-добрите).
Завърших с много мъка 13-ти. Губят ми се моменти от трасето, защото цялата ми енергия е била насочена към карането, или по-скоро оцеляването ми в тези два дни. Толкова слаб съм бил физически тогава, но пък толкова много се раздадох - не помня оттогава да съм имал подобни случаи в пълно себераздаване докрай, в продължение на няколко часа.


Аз пък помня - познавам те от близо три години и няма да забравя как въртеше по Черни връх, Обиколката, Мургаш...
Всъщност, с това съм те запомнил най-вече - винаги караш като за последно. Назависимо дали водиш, или догонваш някого.


Може и да си прав.
Има още много за разкаване, но основното е, че тогава го усетих - това е, с което искам да се занимавам! Тук ми е мястото и ще стана най-добър!
То така и стана...
С много усилия и перипетии се стигна до това, което съм в момента. От онзи случай на Паралелна, винаги съм знаел, че тук е моята пътека и че черния неравен баир ще ме води напред.




Може би тук е мястото да чуем мнението ти за "явлението" Уоутър Клепе?
Той се появи в България преди три години и невероятната му форма промени всички вас към по-добро.


Еми, той ни върна в реалността - да видим ние, най-добрите в България, на какво ниво сме.
Преди 2 години само си мислехме, че сме добри - състезания, медали... Човекът дойде с международния си опит и възможности, и ни показа колко сме се заблуждавали. Положителното е, че това ни амбицира и сега буквално му дишаме във врата. Тъй като живее в София, това помогна много за развитието на повечето от "Мамутите" (вело клуб в София, б.а.), които дръпнаха сериозно.
Може и още да даде - от него зависи.


Какви съвети би дал на тези, които искат да се занимават активно с МТБ и да стават по-добри?
Къде са диетите, тренировъчните програми, състезанията в чужбина?

Като се излезе извън удоволствието от карането (при мен го имаше много в началото), дори и да изглежда, че съм се мъчил, по-хубави моменти от тези по състезанията (когато напредвах и карах рамо до рамо с останалите момчета) нямам. Там оставих частица от себе си.
Когато поисках по-професионално да се занимавам с колоездене, започнаха зависимостите и обществената машина се включи в действие.
Винаги съм мразил бюрокрацията, но изглежда, че в това общество всеки е зависим от някой друг. Просто едни неща и занимания са платени, други не. Едни имат възможност за изява, други не.
Аз не бих се занимавал с нещо, само защото това се налага от обществото. Занимавам се с това, което чуствам, че трябва и там ми е мястото.
Какво искам да кажа с всичко това ли?
Идеята е, че у нас всичко едва сега прохожда. Пари няма, заинтересуваните са малко, с почти никакви средства. За професионално развитие - иска ми се, но няма отбори, няма спонсори, всеки гледа себе си. Мога да дам много на всички и го давам за момента с каквото мога, но за мен няма нищо, освен удоволствието от карането...

Диети, тренировъчни програми - всичко това го има с тонове информация в интернет. Най-важното е да изпитвате удоволствие от МТБ-спорта и да не го правите "на всяка цена".
Международните участия са много важни, защото там си сверявате часовника с истинските карачи и реално виждате къде сте в цялата схема.


Как оценяваш българските състезания и въобще прояви?
В последните години нещата май живнаха.

Факт е, че особено в последните две години, събитията в България се удвоиха. И при спускачите (като по-атрактивна дисциплина), и при нас (крос кънтри), има все повече поводи weekend-ите да пътуваме и да участваме на най-различни мероприятия.
Проблемът е, че липсват добрите състезатели, хората, които наистина дават силните времена и могат да ни представят успешно в чужбина.
Сегашните състезания и събития в България за дисциплините ХС и маратон, са организирани от маунтийнбайк ентусиасти и хора, които обичат спорта, а и го практикуват. Някои общини също дават някой лев помощ, наградки, други поне не пречат.
Има няколко традиционни прояви - трите състезания годишно в Стара Загора, на които винаги се събират най-добрите в България, Обиколката на Витоша, Велорали Черни връх, 24 часовият маратон в Пловдив. Отскоро и Мърдагаскарите правят добро впечатление - макар и повече развлекателно насочени, са много добре замислени и имат голям принос за популяризирането на МТБ като спорт и хоби.
За да станат състезанията от по-високо ниво, първо участниците трябва да са силни. Такива хора могат да дойдат от силни отбори, където се тренира целенасочено. Истински такива в момента няма. Има няколко силни (като за нашия аршин) клуба, но те не отговарят напълно на тези изисквания. Което е и логично, като се има предвид финансирането (никакво) и слабия интерес от спонсорите.
Добрите състезатели стават с години тренировки, още от училищата.. И така вървим назад, докато стигнем до същността на нещата.


Взе ми го от устата - нормално ли е съотнощението състезатели/развлекатели у нас и може ли от групата на развлекателите да излязат бъдещите надежди, или по-скоро трябва да се работи с подрастващите още от училищата?

Според мен не е нормално. Много момчета, които тренират сериозно, не идват по състезания поради най-различни причини. Като се почне от това, че няма награди или са повечето пъти символични. Едни и същи хора ги обираме всеки път, като на Уолтър например, не му трябват според мен (лично мнение) - защо не ги остави да се раздадат с томбола сред останалите участници? Негова работа, но аз така разсъждавам.
От училищата може да се намерят много таланти, но засега много малко хора се занимават сериозно, а и те не могат да поемат всички фронтове.
Трябва да се работи с децата от малки и детските състезания са много добра идея. Така децата на карачите хем си прекарават един хубав семеен уикенд в планината, хем се запалват за спорта. А и по-добре да са със семейството си сред природата, отколкото в кръчмата или затворени в някой апаратамент.


БКС помага ли, или по-скоро пречи на развитието на колоезденето?

Не мога да кажа със 100% сигурност, защото не съм запознат. Но едно знам - който иска да помага, ще намери начин да го прави. Каквато ни е държавата, такова ни е образованието, културата, спортът. А такива са и хората тук...
Да се променим и хора, които обичат дадено нещо, да се занимават с него.
Мисли се да си направим наша МТБ федерация от настоящите клубове в България и да почнем отнякъде. След това нещата малко по малко може би ще тръгнат в правилната посока.


Не мога да пропусна да спомена жеста, който направи на зимния М.Ъ.Р.Д.А.Г.А.С.К.А.Р. с подаръците за съБитияните.
За аудиторията ще припомня, че Тодор Ангелов предостави няколко от спечелените от него награди в други състезания (ваучери и  предметни) на наградния фонд на съБитието.
От какво беше продиктувано това?


Ами, споменах го по-горе: тъй като едни и същи хора обираме наградите на всички състезания, реших, че ще е стимулиращо за останалите, ако се откажа от няколко мои и ги дам за наградния фонд.

Всички го оценихме, гарантирам.
Какви планове имаш, как се виждаш след няколко години?


Дори най-мъдрите хора не могат да видят бъдещето, а и да го видят, всички сме чували за "ефекта на пеперудата" ...
Мисля, че всички сме част от нещо по-голямо от нас самите - просто не го осъзнаваме. Ако поне приемем тази вероятност, ще видим колко сме нищожни. Всичките ни амбиции и планове за бъдещето са едно нищо, в сравнение с, да кажем, звездите по небето.
Какво и кое е това "нещо", все още не знам, но го чуствам с душата си.
Ако всеки човек работи върху себе - да е по-добър, да се отърси от лошите навици, да постига нови висоти в самоконтрола и същевременно с това да помага с каквото може на останалите, ще вървим напред.
Най-важното е, че ще си истински щастлив, защото си намерил първоизточника. А той е ТИ самият и всичко над теб.
Тук ме разбирайте както искате и който както може ...


Нещо като за финал?

Бъдете себе си - можете да постигнете всичко, стига да го искате истински.
Бъдете силни, никога не се отказвайте, независимо от трудностите и какво ви казва мозъкът и тялото. Да не говорим за останалите хора.
Живейте живота си по своя собствена воля и свободно в истинския смисъл на думата - без ограничения, без заздръжки, без условности.
Ако това не е възможно там където сте, отидете другаде и намерете своето място и себе си!
Обичайте се в истинския смисъл на думата - безкористно и като братя и сестри.




9.2011