Този разговор е поредна стъпка от един процес, стартиран около Коледа (кога иначе) и наречен "Благо, творите ли?". Не е трудно да разбере човек каква е идеята, стига да споделя тезата за сговорната дружина и целесъобразността в действията ни.
За да сме полезни на хората около нас, първо трябва да сме полезни на себе си! Но не като си купим рейс, трамвай и автобус (стар виц), а като възпитаме и изградим зрели и устойчиви на Рогатия индивиди, въоръжени с трезва преценка и добри идеи.

Запознах се с Мария и нейната инициатива в края на 2012-та и идеята ми допадна в такава степен, че бързо се снабдих с два чорапчовеца. Тогава предположих, че кампанията е обречена на успех, защото наистина беше добра! С голямо учудване, година по-късно разбрах, че всъщност СМС-сметката на Плами е пред закриване, поради ниската активност.
Не бързам да виня хората, че не изпращат съобщения. Не виня и мобилните оператори, че притискат с криви изисквания нуждаещите се. Всъщност, никого не виня. По-скоро се опитвам да "измисля" как може да сме по-ефективни, когато се наложи да помогнем.

Няма да ви занимавам със затрогващи истории и късащи сърцето примери - за съжаление, ежедневието ни е изпълнено с тези неща. С Мария (Мимси) ще се опитаме да поговорим за това как можем да сме полезни и ефективни, и доколко е вярна тезата, че българинът е състрадателен.




Ще започна отзад-напред. Смятам, че българинът не се различава по нищо от другите нации. Различна е единствено средата. Хората сме големи/малки, честни/крадливи, добри/зли... навсякъде по света! Греша ли?

Не, не грешиш. Хора като хора сме. Предполагам, че разликата е основно в ниското ни самочувствие като граждани в тази държава и също така си мисля, че съвсем съзнателно се натрапва това внушение за малоценност на българите.
Тази ниска (само)оценка се насажда с години и постепенно разширява корени. Не искам да е така. Вярвам в българщината и я намирам за много по-ценна в сравнение с която и да е от чуждите култури, защото си е наша. Аз обичам родителите си такива, каквито са, въпреки недостатъците им и не бих ги сменила. Обичам и родния си дом, който винаги е изглеждал много семпъл и захабен в сравнение с домовете на приятелите ми, а да го сравнявам с примери от списанията би било истинска лудост. Въпреки това за мен е ценно само онова, което си е мое и родно. Не искам България да прилича на никоя друга държава. Искам да пребъде като себе си. За мен е ценна точно с автентичността си. Само че от двайсет и пет години насам тя се е устремила към едно пълно обезличаване, а това мен ме съсипва.

С годините станахме свидетели на много инициативи за набиране на средства, но всички те бяха някак кампанийни, с кратък ефект. Отделно, появиха се и много мошеници, които разколебаха вярата на хората. Какво мислиш за постоянизирането (каква дума само) на подобни активности?

Мисля си, че това е начинът да се спасим като нация. След Промяната, хората се затвориха в собствения си двор, образно казано, и се научиха да гледат към двора на комшията с насмешка, вместо да му помогнат да си го оправи. Разбира се, за всичко това си има причини. Българите са добри хора, но са много лъгани. Въздържат се да помагат от страх, а не от липса на желание. Макар че с времето при някои се стига до апатия към нуждата на другите, но това е така заради дългогодишни впечатления и убеждения. Моето мнение е, че основната заслуга за това е на политиците и медиите, които тотално объркаха народа и той все се чуди на кого може да вярва. Аз смятам, че винаги трябва да си помагаме. Все се спряга отсъствието на Държавата, когато става дума за помощ, но държавата - това сме ние. Независимо дали Държавата ще подкрепи някого, демосът трябва да има сърце и воля сам да помогне. Ако съумяваме да се обединяваме много хора в дадена кауза, България ще разцъфти. Не бива всеки да дърпа само за себе си. В сърцата ни винаги трябва да има място и за ближния.

Хората в беда никога няма да се свършат. Социалната система очевидно не струва, така че остава да си самопомогнем. И все си мисля, че това трябва да стане част от цялостна доктрина.

Определено така виждам в момента и аз нещата. Само преди дни достатъчно хора се обединихме във фейсбук-група около кауза, която светкавично ни събуди и размърда. Повечето участвахме с морална подкрепа, а само шепа от нас се превърнаха в отряд, който направи каузата ни възможна. Бяхме заедно в мислите си дни наред и всички много силно се вълнувахме. Разбира се, много от нас откъснаха и от хляба си, за да помогнат, но каузата успя най-вече заради вярата ни в нея и заради единомислието ни. Беше истински вълнуващо! За няколко дни се усетихме като едно голямо семейство, което има всичко нужно да направи много големи неща! Застанахме зад една майка, чиито деца бяха отнети брутално и травмиращо - дори за нас, които не сме пряко засегнати. Само за дни ние се превърнахме в общност и сега сме в бойна готовност да помогнем на още други хора с подобни съдби. Хан Кубрат ни е оставил завета за снопа пръчки и не бива да го забравяме!

Т.е. обединяваме няколко (десетки) добри идеи, качваме ги върху удобна и работеща платформа (ФБ, форуми, сайт) и даваме възможност на участващите да си помагат... Тук сме на една вълна. И без да откриват топлата вода, мнозина хора вече го правят.
Мислиш ли, че превръщането на този начин на действие в традиция би събудило задрямалата или откровено спяща човечност на мнозинството?

Не просто го мисля, а вярвам в това. Предпочитам да живея с тази вяра, отколкото с отчаяние и примирение. За мен съдбата не е нещо, спуснато ни отгоре, което е даденост за нас и ние пред него стоим като с вързани ръце. Аз живея с убеждението, че съдбата е нещо, което сами си правим с поредица от мисли, думи и действия.
 
Оптимист ли си като цяло за вида Сапиенс?

О, ДА!!! Ако има понятие, с което бих могла да се самоопределея, то това е оптимист. Вярвам в Доброто, в Любовта, в Живота. Вярвам в Бог.

Какво те прави щастлива?

Всичко онова, в което виждам Господ - децата ми, мъжа ми, близките ми, приятелите ми, хората, природата. Обичам ги всички. Иска ми се хората да повярват, че ако са лоши с някого, те стават лоши към себе си и страдат от това, дори и да не го осъзнават. Не съм отворена да приема твърденията на религията ни за отвъдния живот - за това, че душите се разделят според делата им приживе. Вътрешното ми усещане е, че там всички са заедно. Разделянето става тук и именно тук се вижда до каква агония води това, а хората не го разбират. Обвиняват Съдбата, Бог, но не и себе си. Научили са се да търсят отговорност в някой друг, а забравят да се погледнат. Когато им е трудно, се примиряват или освирепяват, а само малка част от хората вярват, че имат силата да променят пътя си. На трийсет години съм. Винаги съм живяла с много силна вяра и силен вътрешен глас, който не ме е лъгал за нищо. Подлъгвало ме е съзнанието, но не и вътрешния глас. Това, в което съм убедена е, че не живеем ли в хармония със заобикалящия ни свят (хора и природа) - душите ни агонизират точно тук - в земния си живот. Вярвам, че щастливо се живее с повече любов и мир в сърцето. Вярвам, че ако повечето хора живеят така, ще живеят много по-различно.

Влияеш ли на хората около себе си?

Не съм сигурна, но и не смея да го искам. Не бих желала да подвеждам хората, дори неволно. Както казах, вярвам, че всеки сам си избира собствения път в живота. Ако го направи съзнателно и с вяра, ще стигне точно там, където би желал. За себе си знам накъде вървя и се опасявам, че ако някой ме последва сляпо, може като стигне да открие, че не е искал да ходи там. Родени сме със свободна воля и всеки има правото да слуша сърцето си. Когато има конфликт между ума и сърцето, посоките стават противоположни и изборът става много труден. Каквото и да избере човек, какъвто и резултат да постигне, винаги е продукт на неговата воля и трябва да е наясно с това. Дори и някой да ни подвежда, ние имаме възможност да не го последваме.

Бъдещи "творчески планове"?

Имам идеи от различен характер, но от дълго време продължават да са само идеи. Така съм се отдала на децата си, че времето ми почти изцяло минава в занимания с тях и може би повечето от идеите още задълго ще останат неосъществени. От друга страна, през целия си живот съм виждала как няма нищо случайно на този свят и как за всяко нещо си има време. Ако човек е търпелив, нещата се случват по най-добрия начин, когато им дойде времето. Ако това време не дойде, значи не си е заслужавало нещото. Убедена съм, че хубавите неща не стават с насилване. Ако човек забрави за това, обикновено идва момент, в който осъзнава, че това е било за сметка на нещо много по-ценно за него. 




 
P.S.
Държа да уточня, че разговорът ми с Мимси бе провокиран от една идеалистична и отчасти утопична идея да направя сайт (платформа), в която основен акцент да е взаимопомощта. На всякакви теми. От преместване на пиано, до сваляне на правителство... :-)
Обърнах се към нея, защото акцията ѝ с чорапчовците ми направи силно впечатление. От текста по-горе сами виждате, че Мимси е един добър и състрадателен човек, който не се е предал и винаги ще подаде ръка, дори да не му я поискат. А и не е сама.

За сайта на този етап не ми стигат ентусиазъм и време, а и не виждам особен смисъл, при наличието на Фейсбук и хора като Мария. Моят оптимизъм е далеч по-скромен, но вярвам, че докато има такива "идеалисти", ще има и какво да осмисля думата човещина. И понеже днес е празник (Великден), а аз не вярвам на ояли се свещеници и обслужващите ги търгаши, взимам от неугасващия огън на изчезващата доброта, паля символично клавиши и вместо кухите и заучени великденски думи, казвам:
(не се чете).



04.2014