Добре известен факт е, че сме едни плоскомислещи двуизмерни (пардон, второсигнални) недоразумения (или бета версии) на Архитекта. Oграничени в двуизмерността на съзнанието си, изтърваме огромна част от случващото се около нас. Световъзприятието, както и отношенията помежду ни, в повечето случаи са базирани на вездесъщото:

 - К'во е т'ва?
 - Отде го взе?
 - К'ви пари?

Малцина са успели да се измъкнат от този "калъп" и им е даден шанса да надникнат в 3D реалността - т.е. да разсъждават третосигнално. Тъй като те са наистина изключително рядко срещани екземпляри, ще се върна в 2D света, където ще ви занимая с душевните си терзания по темата за състез(н)анията и състез(н)ателите.

Независимо в кой спорт, или като цяло област от ежедневието ни, хората обичат да се състезават. Някакси е заложено в повечето от нас да искат да премерят сили в дадена дисциплина. Най-често е буквално, много често е и метафорично, но *ишкомеренето е неразделна част от нас.
Дали защото Еволюцията и Подборът са го "закачили" за да оцеляват по-способните, дали просто е част от "сбъркания" ни генетичен код, но е факт - навсякъде и постоянно се състезаваме. За да не стават грешки уточнявам, че надничането в чуждата чиния е също форма на състезание - да сравним, да видим кой е по-по-най.

Може би тук е мястото да уточня, че ясно си давам сметка за разликата между състезание и сравнение. Тук минава разделителната черта между рационалното и емоционалното. При рационално мислещите, задръжните реакции са доста по-развити и този тип хора не ползват сравнението като трамплин за едно бъдещо съревнование. Обратно, при по-емоционалните и лишени от задръжни процеси индивиди, сравнението е просто едно начало на състезанието.
Няма лошо - сравнявайки и състезавайки се с някого или нещо, всеки трезвомислещ си дава сметка къде се намира в цялата схема. Това е едно перфектно огледало - инструмент, даден да ни служи за самоконтрол.

За това ли го ползваме обаче?

Уви, не.

Няма (а и не мога) да покрия всички аспекти на думата състезание, затова ще се фокусирам върху спорта, с което най-често се асоциира. Интересно - как ли е възникнал спорта и въобще състезателните игри?

Историята ни праща към древните перси, които си имали специална дума за победа - "борд". На старофренски тя става "desport", като значението ѝ се трансформира на свободно време, развлечение. Умни са били французите, хванали са смисъла...:---)
След това историята е ясна - игри, състезания, първенства, тренировки, напъвания, слава, чест и гордост. Когато навлизат и големите пари, нещата придобиват остър аграрен характер и съвсем прецакват и без това лабилната доктрина.

Защо е лабилна ли?

Защото всяко нещо, което е свързано с разбиранията ни за чест и достойнство, е вече на ръба на конфликта. Тези ни възприятия са много несъвършени (второсигнални) и когато върху тях липсва адекватен КОНТРОЛ, често ни влекат мощно към Тъмната страна.
Силно се надявам да бъда разбран правилно - обичам спорта, упражнявам го повече от активно и дори организирам състезания...:---). Активно агитирам всичките си познати и непознати другарчета и другарки да си запретнат "козунаците" и "любовните дръжки" и да се движат, спортуват, упражняват и плуват. Тъжно и грозно е да гледаш как 20 годишни имат шкембета и по няколко декара бутове. Същото важи и за 30-40-50 годишните.

Протестът ми в случая е срещу професионалния спорт. Там е онази тънка и нестабилна граница, която почти на 100% е вече прескочена, и то от неправилната страна. Професионалният спортист прави само и единствено това - спортува. Мисли само и единствено за това - да е все по-добър и все по-успешен в резултатите си. Готов е на почти всякаква цена да стане номер едно и да си полее нарциса (а в чужбина и банковата сметка). Е, ще прощавате, но това не ми харесва. Но дори и в това не е проблема - дали ми харесва или не. Проблемът (според мен) е в подхода. А той е сгрешен. Горките спортисти в стремежа си към все по-високо "спортно майсторство", надъхвани от треньори, обкръжение и общество, са готови да продадат и душата си, за да се доберат до заветния медал. Лекарства, програми, нечовешки режими, които нямат нищо общо със спортуването за здраве. Човешкото тяло се натоварва дотолкова, че в един момент се питаш дали е наистина човешко...

Ще кажете - "Да, ама това дърпа масовия спорт напред".
Ще кажа - "Дърпа дедовия"...

Пардон, дърпа спорния бизнес, продажбите на облекла, обувки и аксесоари, билетите за състезанията, рекламните агенции, маркетинга и т.н. Т.е. типично по хюмански, вдигаме шум и боготворим нещо, което ни затваря в поредното нищо. Важното е индустрията да върви...
И пуканките.

Ще се върна на френската дума и значението ѝ - свободно време, развлечение. Тук е за мен истината. Да намираме повече свободно време, за да спортуваме и да разпускаме. Ако си направите труда да изчислите в часове колко пропиляно време за денонощие се събира пред телевизор, компютър, на кафе, на клю-клю, на маса, зад вестник и т.н., сигурно ще се хванете за главата. Всъщност, ще се хване този, който я има. Защото повечето от нас имат кутии, вместо глави, но това е друга тема.
И ако все пак сте се "излъгали" да поспортувате, не забравяйте, че ПЪРВО и ПРЕДИ ВСИЧКО го правите за удоволствие! Оттам всичко останало потича само - ендорфини, радостта от движението, здрав дух в здраво тяло...

Проблемът е, че немалко хора, спортувайки, избиват комплекси и показват празнотата на "кутиите" си. Липсата на задръжни механизми и на първите 7 години, лъсват като ББ на симфоничен концерт, т.е. зле. Напъвайки се да са най-добрите, най-успешните и с най-полятия нарцис, тези хора газят наред. Или, най-малкото, не се съобразяват с останалите и не им пука за производните от думата спорт - спортсменство и честна игра (fair play).

Ще дам пример със себе си.
В училище играехме много футбол и волейбол. Всеки е изживявал емоцията и взрива от мисли и чувства, когато отборът му победи или загуби. На платформата его-чест-слава, не един мой съученик буквално е ревял от радост (или мъка) за определена победа (или загуба).
Ще кажете "Деца са, нека играят"...
Ще кажа "Възпитавайте децата си, че спортът и игрите са за забавление и това е най-важното". Всяка една победа за един, е загуба за друг, т.е. моралната страна лъсва с пълна сила, особено ако някоя от страните има дупка в съзнанието си по тази тема.

По-късно започнах да играя тенис на корт. Това е изключително интензивен спорт, в който има директно противопоставяне - или ти, или той! Не мога да ви опиша какви изненади от реакциите на уж познати за мен хора съм виждал. Загубата не само ги тегли към Тъмното, ами направо си ги мята там и пита за още!

През последните три години се занимавам активно с планинско колоездене и даже организирам състезания. В началото ходех по всички събития в страната и ме беше обвзело едно странно желание за победа. Добре де, но това струва скъпо:

 - минаваш през невероятни места, а не виждаш нищо, освен задника на каращия пред теб. Защо ли - защото го гониш... 
 - плащаш данък "Риск", защото в стремежа да си лек и бърз, правиш компромиси със сигурността и техническото обезпечаване
 - всички твърдят, че отивали по състезания да се забавляват, а всъщност какво става - предстартова треска, индивидуални стратегии, напрягане на макс, награждаване, разотиване. Както беше казал един познат, след като свърши състезанието, на което почти не е останало време да разменят по някоя реплика, всички се прибират по домовете, сядат по компютрите и започват да пишат какъв страхотен ден е бил, как са се забавлявали и какви незабравими спомени щели да запазят. Ще запазят дръжки...
За неспортсменските прояви дори не ми се говори.

Друга слабост е вманиачаването, което също е форма на проблем с контрола. Вманиачаването бива директно и индиректно.

Директното засяга тези спортуващи, които на всяка цена искат да се доближат до резултатите на ПРО-тата. Те дават мило и драго, за да задобреят дотолкова, че да могат да се сравняват с професионалния спорт и резултатите му, а защо не и да влязат в него.

Индиректното вманиачаване е шопингът - непременно да имаме най-марковото, най-фешън и най-скъпото облекло, оборудване и всек'ви свързани с това пасмамтерии... Дават се луди пари (за показ, а не за резултати) за неща, които дори не се използват адекватно. Тук е мястото да уточня, че принципът "за екипировка компромиси не се правят" няма нищо общо с тези хора и неведнъж е спасявал живота на сериозно практикуващите.

Ще се върна на заглавието - За състеЗнанията и състеЗнателите. Знанието е това, което ще ни(ви) разграничи от горепосочените групи. Спортувайте, забавлявайте се, отделяйте ендорфини и усетете радостта от движението!
Тренирайте задръжните си процеси и не давайте храна и поводи съзнанието ви да дърпа към Тъмната страна. Там е студено, мрачно и самотно, и дори да сте най-добрият, няма да има кой да ви изръкопляска...




П.П.1
Добре де, защо така искаш да счупиш хатъра на желаещите да се състезават?

Не искам - нека се състезават, щом ги влече. Лошо ли е да знаят и другата гледна точка.

Ами, не звучи така. Малко на хейтърство обажда...

Така е само на пръв поглед. Идеята е много по-дълбока и който трябва, ще я хване.

А не се ли обиждат така активно спортуващите?

Тези, които мислят, няма как да се обидят.


П.П.2
Ето какво е написал преди много време човекът (Уешиба), на който се кланят всеки път практикуващите айкидо, преди да влязат в залата:
изическата сила с годините отслабва. Сегашният шампион утре може да се окаже победен и затова днешната му победа над противника не е абсолютна победа, а само временна, относителна, фалшива. За самата Природа такава победа на състезателното поле няма никаква ценност и следователно стремежът към спортна победа е суета на суетите и изтощаване на духа, лишено от полза за самия победител и за цялото човечество".

П.П.3
Има една група хора, които цял живот се състезават със себе си. Те не се вписват в горенаписаното и при тях този порив е нещо позитивно. Той ги движи напред и ги поддържа жизнени и осъзнати. Имам много такива познати, за които съм убеден, че ще се припознаят в тези редове. Тези хора обикновено постигат големи успехи - и в живота, и в спорта, и точно това е тяхната формула. За разлика от гореспоменатите обаче, в този "стил" успехите не са на гърба на нечий неуспех. В най-лошия случай трошат собствените си глави, но пък поне го правят ухилени - опитали са. Не знам дали това е "Златната среда", но пък поне не е Тъмната...




10.2012