Може би помните представянето на клиники "Добро хрумване" и "Дивите животни" от брой 36 на Туршията. Там ви срещнах с Люба и Влади, и си говорихме за животни в беда, благотворителност и ред позитивни неща. 
Продължавам темата и тъй като това предизвика интереса ми, реших да ви представя Спасителния център за диви животни на Зелени Балкани, който от 1996 г. работи за лечението на диви животни и възстановяването на редки видове, намиращ се в Стара Загора. Хората ме поканиха да отразя работата им, но тъй като нямах възможност да отида на място, с Елена Тилова се разбрахме ТЯ да стане АЗ и да интервюира колегите си, работещи с дивите животни. За щастие, работата бе свършена качествено и в срок, а аз бързам да публикувам написаното.






Започваме с Руско Петров, оперативен управител. Руско, какво те доведе тук? 

Още през 1999-та, като ученик във Ветеринарния техникум в Стара Загора. Тогава Центърът се поддържаше основно от един човек. Намерихме ранен мишелов, който занесохме там с мой приятел. После започнахме да помагаме в доставката на храна и да транспортираме животни. 10 години се включвах в дейността като доброволец, преди да стана служител. Всъщност, такива са и повечето сегашни служители на Центъра - години наред са били доброволци, преди това да стане тяхна професия.

Какво правиш в момента в Центъра?

Оперативен управител съм. Отговарям за всичко "текущо". От наличието на храна и разфасоването на тонове риба, до организирането на доброволците и техните смени. От координацията на екипа, до дежурствата вечер за прибирането на "нощните пратки" с птици.

Какво ще кажеш за това място?

Центърът е наистина уникално място – не само заради това, че е единствен за редки видове, а заради огромните усилия и ентусиазъм на десетки хора, които са вложени в него, за да съществува.

Колко птици приемате годишно?

Над 1600, а също така и костенурки, прилепи, видри, какво ли не... Но предимно птици - все пак ние имаме най-подходящи условия за отглеждане на птици. Не можем да си позволим да приемаме животни, за които няма подходящи места за настаняване, храна или условия. 

Колко хора минават през Центъра?

Годишно над 3000 ученици и студенти - поединично или на групи. На всеки от тях се опитваме да отделяме време, за да се запознаят с редките видове, тяхната съдба и причините за постъпването им. Много деца се ангажират и сами стават осиновители. Така ги учим на отговорно отношение към природата.

Истории от ежедневието?

Имаме ужасни истории – костенурки с пробити коруби, защото някой е искал да ги държи на въже; соколи с отрязани крака за назидание на "лошите грабливи птици"; птици, отглеждани с години от хората, доведени до трайно осакатяване, поради неподходящите условия или храна. Много хора са невероятно озлобени и злонамерени към природата, други са изключително добронамерени, но се случва да навредят в желанието си да помогнат. 
Имаме разбира се и много радости. Например последната седмица пуснахме на свобода 8 чухалчета, 5 горски ушати совички, 4 домашни кукумявки, 5 лястовички, 2 щиглечета, 3 черни бързолетчета... Миналата седмица освободихме 40! Тези неща осмислят работата ни. Много хора се ангажират лично и идват дори с кола (примерно от Варна), за да донесат до нас ранено животно.

С какви проблеми се сблъсквате?

Липса на средства, преумора, неразбиране от хората (често сигналите са през нощта, искат да се отзовем в Русе на момента, нападат ни, че не сме успели да спасим нечий живот и т.н.), невъзможност да намерим транспорт, за да стигнат птиците до Центъра, нерегламентирано отглеждане на защитени видове в частни домове, липса на подходящи кадри, сложните ветеринарни случаи. Често гражданите имат и твърде големи очаквания към нас, подават ни всевъзможни сигнали – котки, кучета, змии, очакват от нас да се озовем във всеки край на страната и да отговорим на място на сигнала им.

Май работата ви е постоянно предизвикателство?

Да, така е - от намирането на средства и финансиране (което става на проектни начала, от дарения и съмишленици), през  доставките на храни, лекарства и специализирано оборудване, до "засуканите" ветеринарни случаи и работата със стотиците хора, изпращащи сигнали. Често птиците пристигат при нас с нелечими, фатални травми – натровени, с оловни сачми в тялото, със  счупвания или травми, които не подлежат на лечение и рехабилитация. Предизвикателство е и настаняването на десетките стационарни пациенти – животни, които не могат да бъдат пуснати на свобода. По закон те не могат да бъдат настанявани в частни домове и се опитваме да им намерим дом в зоопаркове, или да разширяваме базата си. Това пък поражда необходимостта от още клетки, храна, персонал. На практика, от самото си създаване преди 20 години, Центърът постоянно разширява дейността си, но това е една неспирна битка.

Сега имате сериозна база.

Да така е... Всичко това е резултат от 20 годишните усилия на екипа ни, всички доброволци, донори и дарители. Вече имаме много клетки, истинска операционна, множество помещения, пригодени специално за птиците, големи волиери. Но както казах, всеки ден търсим начин да построим нови такива и да подобрим още базата си, защото има истинска необходимост от това.

Колко животни отглеждате в момента? 

Над 200 стационарни пациенти. Много от тях са част от размножителни програми, животни с трайни увреждания, които се размножават при нас. Пускаме на свобода тяхното поколение и така възстановяваме изчезнали видове. Пример е белошипата ветрушка или ловния сокол. Имаме над 100 птици в реанимация или настанени за лечение. Само от началото  за годината, през Центъра са преминали близо 1100 пациента, а сме отговорили на над 3000 сигнала по телефон, консултирайки хората за проблемите, с които се обръщат към нас.

Как беше в началото?

О, нищо общо със сегашното положение. Първите пациенти, отглеждани в банята в дома на Симеон Марин. Няколко стари клетки и земята, предоставена ни от Ветеринарния техникум и Тракийския университет. Един единствен човек, ангажиран с базата, доброволци живеещи в Центъра на смени и носещи от къщи храна и месо за птиците. Години наред, стъпка по стъпка бе изградено всичко това – първо малка клетка, после втора, после басейн за водолюбивите, голяма волиера и т.н. Разчитахме много на подкрепата на частните ветеринарни клиники "Доктор Цеков", който извършваше сложните манипулации, даряваше лекарства и консумативи. Понастоящем Центърът има над 120 клетки, над 10 волиери и 15 помещения на закрито. Въпреки това се задъхва и има нужда от още храна, още помещения, още хора, за да отговори на стотиците сигнали от цялата страна. Сега работим в тясно сътрудничество с Министерството на околната среда и водите  и неговите регионални подразделения, и е един от официалните Спасителни центрове у нас (заедно със Зоопарка във Варна, Зоологическата градина в София и Центърът за костенурки на Фондация "Геа Челониа"). Но на практика сме единственият официален действащ в направлението спасяване на диви животни. Това натоварва значително екипа ни, ето защо работим предимно със защитени видове, някои от които на ръба на изчезването. Разбира се, не отказваме помощ и съвет на сигналите за птици, като гълъби, гларуси и врани, като винаги се стремим да дадем адекватно решение на проблема.

А защо и кой е създал Центъра всъщност? 

Центърът е създаден от природозащитната организация "Зелени Балкани", като част от работата ни за опазване на редките видове. Целта ни е била да опазваме редките видове в България, като спасяваме всеки един възможен индивид. Също да работим за екологичното образование на децата и изобщо на гражданите.

Разбрах, че подкрепяте създаването на мрежа от такива Центрове в страната?

Да, така е. Една от целите на Спасителния център  е да развие капацитета за рехабилитация на диви животни в страната. При нас са идвали лекари от много клиники. Идват и колеги от други балкански страни – Македония, Румъния, Турция, където все още няма Спасителни центрове, а хората са неопитни. Някой ден такива центрове трябва да има във всеки областен град, но те трябва да работят регламентирано и законно.

Значи дори единствения понастоящем, официален Спасителния център, работещ за диви животни, няма сигурно финансиране? 

Да, част от приходите ни са от ПУДООС, като за целта кандидатстваме всяка година. Друга част са от проекти, които пишем и кандидатстваме за финансиране. Но това са събития със случаен характер, защото никога не се знае какви проекти ще предпочете да финансира донора. Най-сигурният ни източник на средства са нашите приятели, осиновители и дарители, които винаги стоят зад Центъра и благодарение на които той съществува.

С какво могат да ви помогнат хората? 

Като станат част от така наречените "Спасителни отряди за диви животни" и ни съдействат за приемане на птици от цялата страна. като популяризират дейността ни, като станат наши дарители и осиновители, или просто се информират и подкрепят дейността ни. За нас това е най-важното!







Вторият ми събеседник е Дарън Уийкс, сътрудник ловен сокол. Дарън, каква е твоята история? Какво те води в България? 

Във Великобритания съм работил като мениджър магазин в продължение на години, но винаги съм смятал, че искам от живота нещо повече. Дойдох в България, за да опитам нещо различно. 

Как попадна в Спасителния център на Зелени Балкани? 

Намерих наранена сова и я занесох в Спасителния център за лечение. Веднага щом видях мястото, вече знаех, че искам да работя тук. Бях доста време доброволец, преди да ме поканят на работа. 

Защо избра да работиш това? 

Откакто се преместих в България станах страстен любител на природата. Специално отношение имах към птиците, но всичко тук намирах за очарователно. Възможността да работя като доброволец ми даде шанс да се доближа още повече до красотата на някои невероятни създания – пациенти на Спасителния център. 

С какво според теб тази работа е по-различна от други, примерно да стоиш в магазина? 

Не може да има място за сравнение между тези две неща. Никога не бих се върнал към предишната си работа!

Наистина ли пътуваше всеки ден, в продължение на 2 години, над 150 километра, за да стигнеш до работа? Какво те мотивира да го правиш?

Да наистина. Пътувах всеки ден от селото в което живея – то е до Ямбол. Това са 110 километра в едната посока, всеки ден, в продължение на две години. Правех го, защото наистина обичам работата си. А отскоро вече имам дом, който е по-близо... :-)

Какво точно правиш в Спасителния център?

Отговарям за ловните соколи, като част от дейностите по връщането на вида у нас. Тази година постигнахме много добър успех. Пет от общо шестте двойки ловни соколи излюпиха общо 16 малки, четири от които вече летят. На практика правя всичко, от което има нужда. Сутрин денят ми започва с хранене на птиците – стационарни пациенти, а след това в грижи за птиците в посетителската част, където деца и граждани идват да ги видят. Имаме четири птици, обучени от мен да бъдат в непосредствена близост до децата, без това да ги стресира. Мишелов, сокол-скитник, горска улулица и обикновен мишелов. А по отношение на ловния сокол - наблюдение на птиците, хранене, размножаване и всичко, което да гарантира успешното освобождаване на потомството им дивата природа. 

С какво според теб е специално това място?

Всеки, работещ тук, има една и съща цел - да види как ранени и редки птици се връщат обратно в природата на България. Това се прави чрез програми за размножаване  - ловни соколи, белошипи ветрушки, брадати лешояди и други, в съчетание с отличната работа, извършена от ветеринарните лекари, хората в реанимацията и бебешкия сектор на Центъра.  Надявам се, че бъдещите поколения ще продължат да имат възможнастта да се насладят на богатото биоразнообразие у нас, в продължение на много години.  Работата тук означава да бъдеш част от нещо по-специално всеки ден - кой не би искал това? 




Тук ще кача няколко снимки, предоставени ми от Спасителния център, а подробности за работата им можете да намерите на сайта и въвФейсбук.



















8.2014