50
Много ми е трудно да пиша по тази тема!
Не защото не мога да прощавам, напротив - правя го почти мигновено.
Проблемът е, че остава една мътилка, за която още не съм намерил подходящата дума... може би обида, или разочарование.
И двете не са точните.
Но не думата е най-важното в случая. По-важно е какво остава след повод за даване на прошка и изчиства ли се напълно cash-a в главите ни...?
Не знам как е при вас.
Ще споделя как е при мен.
Трудно е.
От една страна, бързо убеждавам Егото, че Азът има нужда от близки хора и те не са виновни, или най-малкото - не са злонамерени. От друга, често остава едно особено упорито "замърсяване", чието почистване нерядко отнема доста време.
Ако сте мнителни и с липса на реална самооценка, а оттам и чувство за самоирония, въпросното "замърсяване" става сериозен проблем. По принцип се приемате на сериозно и оттук всяка ситуация, подлагаща на тест съотношението АЗ/ЕГО, е обречена на провал.
В този момент се обажда глас зад кадър: "Обида и разочарование са уклончиви изрази. Егоцентризъм търси, давай... по-смело!".
А аз отговарям - "Ммм... студено. Ако бях на 20 щеше да си права (понеже гласът е женски), но уви, не съм... ".
"Замърсяването" не идва от Егото.
Идва от Аз-ът.
Да, звучи странно и объркано, защото на пръв поглед Егото е факторът, който най-често прецаква нещата. То стои в основата на повечето глупости, които правим и именно То захранва реакции като гняв, ярост, завист, отмъщение и т.н., които по-късно ни карат да съжаляваме.
Да, прави сте - когато си още млад и глупав, или пък просто глупав, Егото е и основният "замърсител" на описаното по-горе състояние. Но в случая разглеждаме ситуацията, когато нито сме млади, нито особено глупави... факт.
Какво искам да кажа ли?
Че колкото и да сме различни, всеки има някакви критерии за правилно и неправилно. Когато чужда теза влезе в разрез с настоящия ви мироглед, Азът (а не Егото) реагира бурно. С голи гърди опитва да запуши амбразурата на накърненото достойнство и-и-и... най-често не успява. Може би, защото използвам думата ДОСТОЙНСТВО, а не ГЛЕДНА ТОЧКА.
Ако беше ГЛЕДНА ТОЧКА, нещата щяха да се случват много по-лесно. Сблъскват се две позиции (култури, типажи, ценности), излагат каквото имат за излагане и гледните точки или съвпадат, или се разминават. Няма лошо - и в двата случая животът продължава!
Когато е намесено ДОСТОЙНСТВОТО обаче, обикновено "либретото" не е толкова просто. Това значи, че засегнатата страна, която би трябвало бързо да прости, очевидно не го прави.
Причините?
Обида от така създалата се ситуация и като цяло - неоправдани очаквания. Ето, че отново очакванията прецакват всичко. Затова е хубаво да ги няма. Но този разговор вече сме го водили - нека не се повтарям.
За какво да си говорим тогава?
За религия?
Няма нужда - християнската прошка отдавна се е оцапала с индулгенциите, а и самата теза за подаването на другата страна (за нов шамар), просто цели послушание и покорство. Иначе, отвъд елементаризацията на тази идея, прозира дълбока и добре обоснована духовност. Духовност, която и до ден днешен вдъхновява хиляди чисти люде, успели да прозрат, че Религията и Вярата са като Каин и Авел...
Прошката би трябвало да е продукт на Азът.
Трябва да е осъзнат и автоматичен акт, философия, а не крайна фаза на тежки и пресметливи разсъждения. Виждам я като двустранен (поискана и дадена), но преди всичко като акт на прощаващия.
Случва се нещо, което е в разрез с Азът и Егото (спор, конфликт, нек'ва проблемация...), но доминиращата съзидателност на Азът изпреварва дефанзивната защита на Егото и в резултат имаме дадена прошка още преди да е поискана.
Баси, заприличах на разстроен футболен коментатор, попаднал на църковна служба във философска школа...
Както и да е - опитвам се да мисля на глас.
Вярвам, че ако сме сред извадката мислещи и чувстващи, повечето би трябвало да разсъждаваме по този начин. Като чели това е варианта с най-малко съпротивление. Най-самодостатъчен, ако щете.
И понеже обичам примерите, бързам да дам:
Случва се повод за "разправия", участвате... Оценявате интуитивно ситуацията и... прощавате. Първо на себе си, после и на останалите. Или пък едновременно. Дори и да не са ви го поискали.
След това животът продължава.
Цялата шумотевица я вдигам заради послевкуса, който нерядко ми остава в устата.
Хем съм простил и нямам нищо против човека (хората) насреща, хем някакси вече не е същото... Разбира се, зависи от мащаба на проблема, довел до подобна ситуация.
Зависи и от поведението на отсрещната страна.
Зависи и от зависи.
После като казвам, че не сме съвършени... ;-)
В такива случаи винаги се сещам за онази приказка с мечката, дърваря и лошия дъх. И стигам до извода, че е много в стил "Малкият принц" - за малки и големи. И все още не съм убеден, че съм я разбрал...
Никак не ги обичам финалите. Все трябва да кажеш нещо умно, та да обобщиш напъните си.
Моето няма да е много умно, но поне ще е искрено - все още не съм се научил да прощавам.
Умея да го стартирам, справям се със съществената част и дори го завършвам... но в тежките случаи остава въпросния послевкус. Това значи, че имам още какво да уча.
П.П.1
Май забравих да спомена по-горе:
- нека се прави разлика между прошка и съвсем естествено нежелание за продължаване на даден контакт. Двете не са изключващи се.
- да се прави и разлика между взаимност в прощаването и моноформите му... първият сценарий е обречен на успех, докато при втория нещата често са под въпрос.
- и да не забравяме, че не характерът, а човекът зад него дърпат конците на нашата мелодраматична марионетна историйка.
П.П.2
Умишлено не отворих предварително определението за прошка в различните източници. Исках първо да си кажа както го чувствам, пък после да надникна и в главите на философите.
Е, надникнах.
Най ми допадна "освобождавене чрез осъзнаване на причините".
Може пък и да не съм далеч от истината... ;-)
4.2015
Не защото не мога да прощавам, напротив - правя го почти мигновено.
Проблемът е, че остава една мътилка, за която още не съм намерил подходящата дума... може би обида, или разочарование.
И двете не са точните.
Но не думата е най-важното в случая. По-важно е какво остава след повод за даване на прошка и изчиства ли се напълно cash-a в главите ни...?
Не знам как е при вас.
Ще споделя как е при мен.
Трудно е.
От една страна, бързо убеждавам Егото, че Азът има нужда от близки хора и те не са виновни, или най-малкото - не са злонамерени. От друга, често остава едно особено упорито "замърсяване", чието почистване нерядко отнема доста време.
Ако сте мнителни и с липса на реална самооценка, а оттам и чувство за самоирония, въпросното "замърсяване" става сериозен проблем. По принцип се приемате на сериозно и оттук всяка ситуация, подлагаща на тест съотношението АЗ/ЕГО, е обречена на провал.
В този момент се обажда глас зад кадър: "Обида и разочарование са уклончиви изрази. Егоцентризъм търси, давай... по-смело!".
А аз отговарям - "Ммм... студено. Ако бях на 20 щеше да си права (понеже гласът е женски), но уви, не съм... ".
"Замърсяването" не идва от Егото.
Идва от Аз-ът.
Да, звучи странно и объркано, защото на пръв поглед Егото е факторът, който най-често прецаква нещата. То стои в основата на повечето глупости, които правим и именно То захранва реакции като гняв, ярост, завист, отмъщение и т.н., които по-късно ни карат да съжаляваме.
Да, прави сте - когато си още млад и глупав, или пък просто глупав, Егото е и основният "замърсител" на описаното по-горе състояние. Но в случая разглеждаме ситуацията, когато нито сме млади, нито особено глупави... факт.
Какво искам да кажа ли?
Че колкото и да сме различни, всеки има някакви критерии за правилно и неправилно. Когато чужда теза влезе в разрез с настоящия ви мироглед, Азът (а не Егото) реагира бурно. С голи гърди опитва да запуши амбразурата на накърненото достойнство и-и-и... най-често не успява. Може би, защото използвам думата ДОСТОЙНСТВО, а не ГЛЕДНА ТОЧКА.
Ако беше ГЛЕДНА ТОЧКА, нещата щяха да се случват много по-лесно. Сблъскват се две позиции (култури, типажи, ценности), излагат каквото имат за излагане и гледните точки или съвпадат, или се разминават. Няма лошо - и в двата случая животът продължава!
Когато е намесено ДОСТОЙНСТВОТО обаче, обикновено "либретото" не е толкова просто. Това значи, че засегнатата страна, която би трябвало бързо да прости, очевидно не го прави.
Причините?
Обида от така създалата се ситуация и като цяло - неоправдани очаквания. Ето, че отново очакванията прецакват всичко. Затова е хубаво да ги няма. Но този разговор вече сме го водили - нека не се повтарям.
За какво да си говорим тогава?
За религия?
Няма нужда - християнската прошка отдавна се е оцапала с индулгенциите, а и самата теза за подаването на другата страна (за нов шамар), просто цели послушание и покорство. Иначе, отвъд елементаризацията на тази идея, прозира дълбока и добре обоснована духовност. Духовност, която и до ден днешен вдъхновява хиляди чисти люде, успели да прозрат, че Религията и Вярата са като Каин и Авел...
Прошката би трябвало да е продукт на Азът.
Трябва да е осъзнат и автоматичен акт, философия, а не крайна фаза на тежки и пресметливи разсъждения. Виждам я като двустранен (поискана и дадена), но преди всичко като акт на прощаващия.
Случва се нещо, което е в разрез с Азът и Егото (спор, конфликт, нек'ва проблемация...), но доминиращата съзидателност на Азът изпреварва дефанзивната защита на Егото и в резултат имаме дадена прошка още преди да е поискана.
Баси, заприличах на разстроен футболен коментатор, попаднал на църковна служба във философска школа...
Както и да е - опитвам се да мисля на глас.
Вярвам, че ако сме сред извадката мислещи и чувстващи, повечето би трябвало да разсъждаваме по този начин. Като чели това е варианта с най-малко съпротивление. Най-самодостатъчен, ако щете.
И понеже обичам примерите, бързам да дам:
Случва се повод за "разправия", участвате... Оценявате интуитивно ситуацията и... прощавате. Първо на себе си, после и на останалите. Или пък едновременно. Дори и да не са ви го поискали.
След това животът продължава.
Цялата шумотевица я вдигам заради послевкуса, който нерядко ми остава в устата.
Хем съм простил и нямам нищо против човека (хората) насреща, хем някакси вече не е същото... Разбира се, зависи от мащаба на проблема, довел до подобна ситуация.
Зависи и от поведението на отсрещната страна.
Зависи и от зависи.
После като казвам, че не сме съвършени... ;-)
В такива случаи винаги се сещам за онази приказка с мечката, дърваря и лошия дъх. И стигам до извода, че е много в стил "Малкият принц" - за малки и големи. И все още не съм убеден, че съм я разбрал...
Никак не ги обичам финалите. Все трябва да кажеш нещо умно, та да обобщиш напъните си.
Моето няма да е много умно, но поне ще е искрено - все още не съм се научил да прощавам.
Умея да го стартирам, справям се със съществената част и дори го завършвам... но в тежките случаи остава въпросния послевкус. Това значи, че имам още какво да уча.
Май забравих да спомена по-горе:
- нека се прави разлика между прошка и съвсем естествено нежелание за продължаване на даден контакт. Двете не са изключващи се.
- да се прави и разлика между взаимност в прощаването и моноформите му... първият сценарий е обречен на успех, докато при втория нещата често са под въпрос.
- и да не забравяме, че не характерът, а човекът зад него дърпат конците на нашата мелодраматична марионетна историйка.
П.П.2
Умишлено не отворих предварително определението за прошка в различните източници. Исках първо да си кажа както го чувствам, пък после да надникна и в главите на философите.
Е, надникнах.
Най ми допадна "освобождавене чрез осъзнаване на причините".
Може пък и да не съм далеч от истината... ;-)
4.2015