И този брой на Туршията се заформя със сериозно варненско участие. Стана някак случайно, но в това няма нищо лошо, защото и двата зеленчука по-долу са повече от класни.
Този път ще започна с дамата, известна на всички ни повече като Поля. За да спазя протокола уточнявам, че Поля беше първо Чакърова, а сега е Александрова.
Моите най-силни спомени и емоции, свързани с Поля, са от периода Чакърова. Затова логично ще акцентирам повече на него, но няма как да подмина и настоящия - Александровския, защото именно в него тя се разгъна в целия си блясък и възможности.
Срещата ни е в едно много приятно заведение на спирката на метрото срещу Интерпред (OneCoffee). Очевидно на втория етаж е удобно за натискащи се двойки, защото докато си говорихме с Поля, ... но, това е тема за друг разговор...:---)

Иии, да започнем със зеленчука!

Зеленчукът е броколи - свежарка с объркани мисли.

Я, още ли са объркани?

От дете съм си все така. Не в смисъл, че съм хахо, а в смисъл творчески безпорядък. Просто мислите ми, под формата на мечти, планове и други графици за живота, често изпреварват действията ми и не мога да им насмогна. Опитвам се да подреждам хаоса през цялото време, а може би именно в него се раждат най-добрите ми идеи.

Т.е. ти си от мисловно разхвърляните, но креативно подредени?

Трябва да ми видиш бюрото и въобще работното място - ще ти трябва пътеводител.

При мен пък е обратното - в главата ми може да няма нищо, но ред трябва да има. Затова ще опитам да те подредя хронологично. Поля Чакърова, Варна, нататък си ти...

Нататък са гимназията с усилено изучаване на английски, хилядите спомени, приятелите и разбира се - радио периода. Баща ми (Енчо Чакъров) се занимаваше с музика - беше диджей, радиоводещ, движеше се постоянно в бохемските среди на тогавашната интелигенция. В голяма степен това определи и моите интереси. Когато през 1992-а разбрах, че в родния ми град стартира първото частно радио, бях един от първите ентусиасти, които потропаха на вратата му.

Така започна ерата Канал Ком?

Така. В следващите три години водех предаването си за инди (от indеpendеnt) музика, което логично се казваше Инди Клуб. Стартирахме с Вики Марков (в момента австралиец). Той именно ме "отвори" на тази музика. И преди него бях меломан и харесвах независимите неща, все пак съм закърмена с Depeche Mode и The Cure, но истинското проглеждане дойде след срещата с Вики и с една касета на The Stone Roses. Сетих се пак за този момент преди няколко години, когато се натъкнах на самия Иън Браун в един хотел в Солун... Изобщо месеците в Канал Ком съвпадат с един много крайъгълен етап в живота ми - ранната демокрация, стачките, ОНОВА световно по футбол, финансовите пирамиди, брит попа, грънджа... индипартита на живо в един варненски клуб, които правехме с Вики, пускайки музиката, която обичахме... Тези неща не се забравят!

По това време се запознахме - точно покрай предаването ти. Помня, че всяка седмица канехте по една рок група, която представяше свой запис, а след това в ефир гостите изпълняваха парче на живо.

Точно. През студиото ни преминаха десетки неформални групари, включително и вие (Жен Шен). Много от тези хора и до днес са ми близки, и макар че се срещаме рядко, имам чувството, че сякаш до вчера сме били заедно.



Чувствата са взаимни. Това е и една от причините да водим този разговор. Онова студио верно приюти и даде гласност на много хора. Повечето бяхме самоуки музиканти, което не ни пречеше да си мислим, че можем всичко. Имаше и много смешна конкуренция кой е по-по-най, в това число и кой ще се хареса повече на Поля...

Тук нищо не мога да кажа. Искаше ми се да знаех това в онези години, хахаха...

Е, никога не е късно да разбереш нещо от един жив свидетел..:---)
Доколкото помня имаше и един период на текстописец.

Да, един ден Юлето (фронтмен на "Спринт" в един от периодите на групата) дойде у нас и почна да си подрънква на китарата новото си парче. Помоли ме да му напиша текст и така на шега се роди "Домино". По-късно песента стана хит и дори от "Мюзикаутор" ми отчетоха авторски...:---)

А парчето си беше наистина добро. Как продължи "кариерата" ти на текстописец?

С мен се свързаха от група „Хоризонт” и искаха да им напиша текстовете, но нещо не се получи. А и не мисля, че писането на текстове е най-силната ми страна. Единственото позитивно нещо в конкретния случай е, че „Домино” е един от най-важните моменти в нашето приятелство с Юлияна, което продължава и до днес. Тя също беше един от онези млади музиканти, които тогава дойдоха в студиото ми. Още беше ученичка в математическата гимназия. И остана в "студиото" на живота ми завинаги. Хахаха, звучи като текст на песен, нали?

Какво пък - пробвала си, получило се е. Помня, че имаше и вокални опити…

О, да - с групата "Думи и Камъни". Толкова да ми липсваше самочувствие тогава, че дори и да съм имала данни, сама се отказах. Мисля, че това беше добре дошло за другите двама членове на групата, Иван и Весо, които според мен се отчаяха още на първата ни (и единствена) обща репетиция. Предишната нощ не бях спала, за да науча всички песни и, да ти кажа, пред огледалото ми се получи много по-добре, отколкото на живо. Уважавах много тези две момчета и мечтаех да бъда част от проекта им, но трябва да сме реалисти, не ми достигаше талант. Както се казва - всяко зло за добро. Момичето, което пя за тях след това, беше Номер 1. На всички нива! (Специални поздрави към Невена, която познавам много преди всички други, споменати в това интервю, поради простата причина, че отраснахме в един и същи блок и в един период бяхме неразделни).

А помниш ли ОНЗИ Джулай?

Мога ли да го забравя?

Може да звучи нескромно, но според мен това беше най-якия July morning, който е правен във Варна. На входа на Морската градина, през сцената минаха поне двадесет групи, а контактите ти с радио Варна свършиха безценна работа.

Ако знаеш къде ме върна - верно, че тогава бяхме екип по организацията. И наистина стана супер. Винаги съм обичала да превръщам собствените си и тези на приятелите ми желания в реалност. Още в гимназията организирах ню уейв партита в зимната градина на Двореца на културата и спорта и в лятната градина на Археологическия музей, които се ползваха със супер успех. Не мога да се конкурирам с Ник обаче - той беше истински терминатор на ню уейв сцената...  В годините на "Инди клуб" направих и самостоятелен концерт на една от любимите ми варненски групи от онзи период Nevertheless. Всичко - от намирането на пари за наем на залата, до изработката на постерите, беше мое дело. Въпросният July Morning се случи след това. А накрая полицията искаше да спира тока - нищо непознато...

Всъщност, аз така мога да си говоря до утре, а интервюто е с теб. Нека проследим какво се случи с Поля след Канал Ком.

Радиото вече ми беше влязло под кожата и някак си не можех да си представя, че ще работя нещо друго. Следващото ми работно място беше радио Варна. Там предаването ми отново беше за музика и родни рок групи. Казваше се "Гласове". Мисля, че и там сте гостували...

Гостувахме - още си вярвахме...

Стига, стига - и аз още си вярвам. Това ако го изгубиш, значи си порастнал. Я си спомни за Питър Пан.

Спомням си го често, но за съжаление отдавна спрях да летя насън. Не са хубави тези работи. И като полетяхме, ще ни разкажеш ли за Ники?

Вмъкваш го на точното място в хронологията, защото точно докато работех в радио Варна, срещнах господин Александров. Бях командирована на един Златен Орфей и покрай приятелите на Ники Кънчев се срещнах с бъдещия си съпруг. Разбира се, аз не му се дадох лесно - в началото го "използвах" да ми записва разни редки и уникални изпълнители за предаването ми. Още ползвахме касетки, които той ми пращаше от София. Ники е изключителен меломан. Почти ме комплексира колко много знае за музиката и въобще.

Той ли те "подлъга" към София?

Беше комплексно. От една страна Жоро Тошев ми предложи работа като журналист в "Паралели", от друга, между мен и Ники беше се запалило каквото трябваше да се запали... Варна ми беше поотесняла, а и една такава промяна в повечето случаи действа освежаващо.

Очевидно си попаднала на правилния човек. Не го познавам лично, но знам, че те обича. И не само звездите ми го говорят. И какво - welcome to Sofia! Как се развиха нещата тук?

Започнах работа в "Паралели" и "ЛИК", като освен това стартирах мои рубрики в радиата Дарик и Ретро. Намерих време и за позицията кореспондент на България за Transitions Online, помагах на едно ТВ предаване. Между всичко това се опитвах да намеря и нови приятели...

Не си си губела времето...

Работеше ми се много. Бях преводач за колеги от западни издания, които ми показаха много неща от кухнята. С Джонатан от The Economist интервюирахме тогавашния министър председател Иван Костов, а с Питър от New York Times издирвахме умиращите градове на България.

Имаше един период, в който за малко да те изтървем...

За имиграция не съм мислила сериозно, макар че с Ники кандидатствахме и получихме канадски визи, които наскоро изтекоха. Докато ги имахме успяхме да се поразходим до Канада два пъти - първия път видяхме Ниагарският водопад на температура – 10 градуса, а втория - летяхме с няколко-местен самолет от Ванкувър до Виктория - и двете преживявания бяха екстремни сами по себе си. Иначе поизлязох, пообразовах се, специализирах журналистика в Нюйоркския (2001) и Оксфордския (2003) университети. Срещах се с хора от всякакви религии и култури, придобих нови и различни гледни точки за света и мултикултурността. Идеята за толерантност на всички нива не ми е никак чужда.
Ню Йорк ми даде много - именно в този град открих за себе си неща, които не бях подозирала, че притежавам. Градът ме очарова безапелационно - за мен първообразите на много от нещата, които днес виждам и в други части на света, са именно там. В Ню Йорк си купих и първия дигитален фотоапарат, все още никой в България нямаше такъв. Снимах постоянно и безразборно. В Оксфорд пък се запознах с най-готините хора на света, които са мои приятели и до днес. Карла от Мексико, Флоренция от Аржентина, Асад от Пакистан и Дафна от Израел. Карла и Флоренция са ми идвали на гости в България. Асад и Дафна пък се надявам да посетя някой ден.

След това ли влезе в Грациозния си период (Поля е главен редактор на списание GRAZIA)?

Работата ми в "Паралели" и "ЛИК", и БТА като цяло, ми доставяше удоволствие до едно време. В крайна сметка, това бяха "пиратски" издания - ползвахме чужда информация, която препечатвахме. Исках да започна нещо ново. GRAZIA е изключително популярно списание в Италия, има си своите традиции и милиони фенове. Издава се в 16 страни. През есента на 2003-та се събрахме екипът, а през 2004-та стартирахме с българското издание. Впоследствие се появиха и ОК! и CASAVIVA, които също са лицензни, и много добре приети в цяла Европа.



Кой ги издава за България?

Едно от най-големите издателства за списания у нас - “Атика Медия България”. Стоят зад 7 от най-популярните и най-тиражни списания в България - "Forbes", “Playboy”, “Maxim”, “Grazia”, "Joy", "OK!" и "CASAVIVA".

Т.е. ти си главен редактор на три от тези списания - "Грация", "ОК!" и CASAVIVA". На визитката ти пише Editor-in-Chief.

Така пише. Като "Грация" е най-вървежното - бием като тираж дори “Maxim" и "Playboy"!

Далеч съм от женските списания, но този факт ме изненадва. Мислех, че сексът продава повече.

Оказа се, че не е точно така. При това сме в луксозния ценови клас, където сме абсолютни лидери.

Добре де, кризата не ви ли удари и вас?

Удари целия бранш, но по-податливи се оказаха точно мъжките списания.
По принцип, едно списание се издържа не от тиража, а от рекламодателите. Очевидно производителите на мъжки продукти са отчели по-голям срив на пазара, защото там отливът беше по-съществен. При нас трусовете бяха незначителни - рекламодателите ни продължиха да рекламират женските продукти, които са безсмъртни. Дори и в криза, жената винаги ще иска да изглежда добре.

Сещам се за онзи лаф - "От студ умри, гъзар бъди"!

Държа да уточня, че освен работата около издаването на трите ми подопечни списания, екипът ни се занимава и е медиен партньор на не едно стойностни начинания. Може би едно от най-мащабните е конкурсът ни "Жена на годината". Целта ни е да отличим най-добрите дами в 12 основни категории - мода лица, мода дизайнери, сцена актриси, сцена музика, спорт, изкуство, тв шоу, тв публицистика, тв актриси, бизнес, политика и общество. Има по пет номинации във всяка категория, а критерият ни е базиран на адекватността на номинираните в пространството и заслугите им към обществения живот през последната година.

За читателите, които се интересуват кои са победителите тази година. На какво се научи в списанието?

Научих, че работата върви най-добре, когато я вършиш с приятели. Това не означава, че всеки един член от екипа на нашите три списания ми е приятел в истинския смисъл на тази дума, а че отношенията ни са професионално-приятелски. Аз съм шеф, който е по-скоро дипломат, отколкото диктатор, ако изобщо можем да говорим за подобно разделение на типажите. Годините в списанията, а те ще станат вече повече от 13, ми донесоха и много по-високо самочувствие на професионално и на човешко ниво, въпреки че работата като пишещ журналист не е толкова публична, колкото беше тази в радиото. А може би просто съм пораснала, помъдряла и съм се отърсила от комплексите на детството, кой знае...



Знам, че с Ники сте заклети дромофили. При това от самобитните. Както пишете в блога си, обичате не само Париж и Тадж Махал, но и "...онези страни, дето все завършват на -стан...".

Пътуването ми е в кръвта. С Ники се надушихме на 100% и по този критерий наистина всеки един свободен лев и свободно време се инвестират в това. Обиколили сме доста, но като знам колко още ни чака... Като топдестинации определяме Ню Йорк, Шанхай и Бейрут, макар най-често да се връщаме в Лондон.
Супер интересни са още Севиля, Единбург и Дъблин. Сиатъл ми е на сърце, заради спомена за гръндж поколението. Дори и днес, докато се разхождаш по улиците там, усещаш духа на онова време. Pearl Jam там още са на почит, Еди Ведър е бог за местните! Чувстваш се като във филма Singles…

Разкажи някоя ударна история от по-екзотичните ви дестинации.

Чакаме си на опашката, за да влезем в мавзолея на Мао на площад Тянанмън в Пекин. Минали са 60 минути, а ние едва сме я преполовили – опашката се точи с километри, извивайки се многократно по машабния сам по себе си площад. Някъде по средата на това приключение, припрян китаец от охраната на мавзолея ни обяснява на силно развален английски, че трябва да си оставим вещите и фотоапарата на гардероб и обещава да ни пази реда в опашката. Доверяваме му се, все пак не можем да си представим, че ще се върнем отново в началната точка на голямото чакане. Връщаме се след около половин час и му показваме бележката от гардероба. За наша изненада той реагира така, сякаш ни вижда за пръв път в живота си. Замисляме се, че може би нашите лица за тях са еднакви, както са и техните за нас. След малко разбираме, че причината е съвсем друга и тя няма нищо общо с расовата ни принадлежност. По-осведомени от нас местни се шмугват на старите си места в опашката, след като преди това пъхат почти незабележимо банкнота в ръката на охраната. Разбираме, че свободният пазарен принцип под сурдинка тук просперира, плащаме си и доволно се връщаме в строя. Никой около нас не протестира. Започваме да се смеем на абсурда на тази странна комбинация от култ към комунизма и импровизирано предприемачество. А опашката продължава бавно, но сигурно, да върви напред - като самият Китай!
Ако ми позволиш, ще използвам този спомен за някоя от следващите си истории в блога си. Нарочно не ти разказвам какво се случва когато накрая влизаме в мавзолея, за да е интересно на последователите на блога.



Договорено -  ще чакам с нетърпение тази публикация. Звучи интересно.
С Янис Манакос от Huts Spot Thompson например, направихте една много любопитна изложба в /+/SKLADA - Flashspotting.

Обичам да снимам. Снимам докато пътувам - обичам да улавям момента, такъв какъвто е, и не държа толкова на техническите правила. Една снимка трябва сама да говори - досега поне действах по този начин. В момента съм на мнение, че една мини история, обединяваща много елементи и подкрепена от убедителни фотоси, е по-изразителна. А за Flashspotting идеята дойде импровизирано. С Янис винаги сме си говорили за пътувания - и той обича екзотичните дестинации, което не е много типично за грък. Винаги сме коментирали снимките си от подобни пътувания във facebook и на шега сме се подканяли да ги покажем на съвместна изложба. И така от дума на дума, нещата станаха реалност. Името Flashspotting предложих аз – използвах за вдъхновение един от категоричните филмови хитове от собствената си младост - Trainspotting. Имаше страхотен саундтрак, помниш ли?

Помня, разбира се. Хайде сега малко и за музика тогава.

Няма да го крия - луд меломан съм. Музиката ме е "преследвала" винаги - в семейството ми, в детството ми, докато висяхме с уейвърчетата пред ФК (и Ник беше там - изобщо голяма шуробaджанащина, хахаха), в училище, в работата ми - навсякъде. Покрай музиката се запознах и сближих със страшно много ценни хора, посетих уникални места. С Ники ме събра любовта ми към британския рок, въпреки, че слушам и много други стилове. Абе, каквото и да кажа за меломанията, все ще звучи недостатъчно.

Най-силните ти концерти?

Pearl Jam в Wembley Arena през 1996 г, все още бяха на върха в кариерата си.
David Bowie в Carnegie Hall през 2001 г.
Turin Brakes в Brixton Academy през 2002.
Един концерт на Richard Ashcroft и приятели в Royal Albert Hall в Лондон през 2003, гостуваха му Пол Уелър, Кели от Stereophonics и братята Галъхър – тогава все още се понасяха.
Radiohead през 2009 в Прага. Coldplay във Виена.
Ian Brown в Солун.
Depeche Mode, Duran Duran и Massive Attack в София… Сигурна съм, че има още много, за които не се сещам в момента и още много, на които бих искала да отида. Не съм била на техни концерти, но съм виждала на живо - Бьорк в Гранд Сентрал Терминал, Дейв Грол на Трето Авеню и Деби Хари в един гей-клуб под Бруклин бридж в Ню Йорк. Почти да се класирам за концерт на Ник Кейв в Ню Йорк, но се оказа че билетът, който съм си купила, е фалшив. Един истински меломан трябва да има и такова преживяване…
И съм надниквала в предния двор на дома на Иги Поп в Алфабет Сити, пак в Ню Йорк, където човекът си имаше собственоръчно направена статуя от боклук. Истинско произведение на изкуството!

Ако кажа, че си и киноман, няма да сбъркам.

Няма. С Ники, който е завършил кинознание и драматургия в НАТФИЗ, гледаме постоянно филми -предпочитаме плотове, които говорят за обикновени неща по красив начин, независимо от това дали са американски, европейски или пък от Близкия Изток. Между другото, заглавията, които идват тъкмо от тази част на света са най-интересни за нас. Гледам филми и чисто професионално, все пак като главен редактор на ОК! трябва да съм наясно какво се случва в живота на холивудските звезди. Напоследък сваляме и гледаме много американски сериали - там има невероятен прогрес и някои от тях са наистина качествени!

Модата в живота ти?

С нея сме на "ти" много преди "Грация". Имах доста идеи за това как да се обличам и как бих искала да се обличат хората около мен още от уейв периода през пубертета. Музикалните стилове, през които преминах, логично оставиха отпечатъка си. Винаги съм търсила различното. Ако искаш конкретика, не харесвам италианската мода и дизайнери, много ми допадат изчистените линии на северна Европа, свободния стил. Интересна е и шейсетарската френска вълна, която оригинално е повлияна от Великобритания и тази година масово щурмува гардеробите... Харесвам много повече личния стил, отколкото универсализираните тенденции. Много малко хора притежават такъв, повечето просто слагат неща, които са модерни, без да са сигурни дали подхождат на фигурата и личността им.  В този смисъл не държа непременно на скъпото и марковото, а на правилното комбиниране. Позицията ми на главен редактор на лайф стайл списания, както и медийните ми изяви, ме задължават да давам и личен пример. Опитвам се да балансирам между модерно, удобно и практично.

И дизайнът не ти е чужд...

Да, харесвам модерния дизайн и модерното изкуство, без да робувам на тези понятия. Обичам много музеите за модерно изкуство или поне тези от тях, които променят гледната ти точка и те изненадват с неочаквани неща. Като оставим настрана ветерани като MOMA, Tate, Barbican, PS1, Saatchi Gallery, Guggenheim, Whitney, съм била в страхотни техни подобия на по-нестандартни за този пазар места като Залцбург, Стокхолм, Мюнхен, Мадрид... Винаги си взимам нещо за спомен от тези музеи. А атмосферата зад белите им стени, където мирише смесено на прясна боя, нова хартия, мастило и току що сварено кафе, ме кара да се чувствам някак заредена.



Последно ще те попитам за политика.

Основно ме вълнува външната. У нас се гледа много CNN. Обожаваме гледната точка и позицията на Richard Quest по всички въпроси. Така или иначе, големите международни събития определят нещата и в нашата си кочинка. Не харесвам имиджа на сегашното правителство. Знам, че той като цяло отговаря на очакванията на масите, но това не е моят имидж. И на приятелите ми не е.
Бих искала управляващите да водят "подопечните" си напред и нагоре, а не назад и надолу. Подкрепям каузи, касаещи обикновените хора. Апелирам да се говори и действа повече за възрастните - отношението ни към тях е огледало за нас самите.

Има ли опити да ви се бъркат "силните на деня"? Метрески като лица от корицата, протежета тук и там...

За щастие досега не е имало натиск. Наясно съм с поръчковия характер на журналистиката в България, особено сред политически ориентираните колеги.
При нас е по-либерално и нямаме подобни намеси. Имаше един комичен случай, в който един от новобогаташите беше изпратил жена си да поработи в редакцията - без заплащане. Да има какво да прави...

И какво направи?

Нищо. Просто в един момент спря да идва...:---)

На кого си се метнала такава лека и позитивна?

Сигурно на баба ми. Живее във Варна, на 92 години е, бивша учителка по математика, директор на училище. Винаги е била позитивна, усмихната, с една завидна лекота в характера. От нея се научих да приемам философски нещата, да си вървя по пътя и да се радвам на малките, но важни неща в живота.


1.2012