Пореден интересен зеленчук със своята интересна история.
Този път се преместваме на изток, в родния ми град Варна, където липсата на планини в никакъв случай не води до недостиг на маунтийнбайк фенове.
Отново ще ви разкажа една история за колоездене, но този път тя ще е комплексна, т.е. имаме може би единствения пример в страната за пълно окомплектоване по оста клуб - състезатели (шосе, планинско, спускачи) - магазин - сервиз - сайт. Зад всичко това стои събеседникът ми Николай Стамболийски - Нико.


Отпуската ме запрати във Варна и не бих пропуснал този разговор.

Както се казва - сега ти се е паднало.

Няма как да избягаме от дежурния въпрос - като какъв зеленчук се определяш?

Първото, което изниква в главата ми е морков.
От друга страна, бих искал да добавя и някой друг бодил, което ме води към мисълта за корнишон. Може би съм нещо хибридно помежду им...

Интересно, не съм забелязал все още бодил в характера ти. Познаваме се от няколко години и винаги съм те приемал за уравновесен и спокоен човек, който знае какво иска и как да го постигне. Правилна ли е преценката ми?

Знам ли, може би.
Определено знам какво искам и поне си мисля, че знам и как да го постигна. Поне досега, като цяло, следвам начертания план-график.

Ще те върна в детството, за да го проследим (графикът) хронологично.

От Варна съм и цялото ми детство е минало тук. Живея във вилната зона над Евксиноград, като повечето ми детски "подвизи" са в този район.
Велосипед подкарах около 6 годишен, като стартирах с класическото по това време "Балканче". За щастие то беше бързо заменено с т. нар. BMX и с този ход се "изстрелях" нагоре и напред - буквално... Научих се да правя разни трикове, като дори му махнах спирачките, за да е по-лек.
Около 14-15 годишен се сдобих и с маунтийнбайк, което за мен си беше крайъгълен камък. Толкова се бях запалил, че исках да тренирам този стил, но тогава в отбора на Черно море - Варна имаше само шосейно колоездене.
От двете "злини" (да карам шосе, или изобщо да не тренирам) избрах по-малката и така през 1994 г. се запознахме с шосето.


Интересна връзка - малко като брак по сметка...

Е, не чак толкова. Истинската ми любов е офроуд-колоезденето, но стана така, че карането на шосеен велосипед се превърна почти в професия. До 2000-ната година се състезавах за Черно море, а до 2002-ра за клуба в Троян (Хемус, сега Вивело).

А каква е френската история?

Френската история започна през 2002-ра година, когато се попреселих в южна Франция. Работех и живеех в едно ваканционно селище и логично се записах в един от по-малките им колоездачни клубове - Aubenas (Обена). Първо карах с аматьорите, но след като започнах да се представям добре по състезанията, ме направиха полупрофесионалист. Годишно ми се събираха по шейсетина старта, което си беше сериозна активност.



Какви бяха шансовете за професионален състезател?

Големи, но имаше и няколко фактора, които наклониха везните отново на изток - възраст, прекалено голямо натоварване, краткосрочност и несигурност след активния период.

Със сигурност тези три години не са ти били излишни.

Разбира се!
Научих много неща, запознах се с интересни хора - истински професионалисти.
В нормалните държави, особено във Франция, колоезденето е нещо като религия. Големи инвестиции, много емоции, стотици добре подготвени състезатели. Всичко това е част от индустрия и държавна политика, които поддържат високото ниво на спорта. Професионалните състезатели там се издържат само от това и не се занимават с нищо друго.
Отделно има и хиляди фенове, които чисто любителски движат и развиват колоезденето като един от най-масовите спорт/хоби активности.
В последните 10-15 години изключително популярно стана и планинското колоездене (маунтийнбайк, МТБ), като сериозните спонсори и организации по света го развиват непрекъснато.

Следваше ли предварителния си план, или "френският" ти период беше отклонение от пътя?

Беше точно в целта - състезател в активната възраст, треньор и собственик на магазин в зрялата.

Стигнахме и до магазина - Нико Байкс.

Името е ясно, годината беше 2005-та.
Започнах съвсем сам и с доста ограничен бюджет. Много от нещата учех в движение, не спирах и да карам. Мина доста време, преди да успея да си позволя първия си помощник - Теодор Тодоров. Това беше през 2009 г. Тедо тогава беше още ученик, но бързо влезе в нещата - и с магазина, сервиза, и с карането (национален шампион за 2010-та в спускане твърдаци). През 2010-та станахме трима и така до днес.


Работата потръгва?

Явно, защото миналата година направих основен ремонт и разширих помещението двойно. Все повече хора се насочват към велосипеда като превозно средство, или спорт и логично ние имаме все повече работа.

Приятно впечатление прави факта, че развиваш нещата така, че да затвориш цикъла - магазин/сервиз, сайт, отбор. Май остава само едно състезание?

Това е правилния подход.
Сайтът стартира като място, където можеше да се прочете интересна информация за колоезденето. Последва развитие към електронен магазин и това се оказа много добър ход. Съществува и блог, където пък бяха преместени всички статии, маршрути и т.н. Когато се появи и клубът, логично добавихме официалната му страница .
Колкото до състезанието, не ми е излизало от главата през последните години. Надявам се много скоро да си имаме едно технично и интересно XC-събитие във Варна.

Като говорим за състезания, не може да не споменем Отборът.

Отборът е нещо, което ми е много близко и много ме радва. В сайта има достатъчно информация кой е Алекси Николов и защо избрахме това име. Когато учредихме клуба, във Варна състезателното колоездене на практика беше изчезнало. Решихме, че сме длъжни да продължим традицията. Жераир Торос (Бате Джери от магазин Джиро) е човекът, който страшно много помогна всичко да мине гладко.
Инвестирахме много емоции и труд, за да сме това, което сме днес. Стартирахме през септември 2008 г. с един шосеен велосипед (MBK). Три години по-късно имаме вече 15 "шосейки" и три МТБ-велосипеда, като бройката на МТБ-тата скоро ще набъбне.


Очевидно работите в правилната насока, защото 2011 г. е повече от успешна за вас.

Нескромно, но факт.
Върнахме се от републиканския шампионат по планинско колоездене (Боровец 2011-та) с цели пет медала!
При юношите младша възраст Добрин Лиловски е първи, а при старша възраст Виктор Колев и Румен Стоянов са съответно 3-ти 4-ти. При спускачите в клас Hard Tail Явор Янков стана шампион на страната, Слави Илиев е втори, Боби Попов 4-ти, а миналогодишния шампион Теодор Тодоров 5-ти. При жените най бърза отново беше Анелия Карагьозян, която защити титлата си от миналата година.

Всъщност, вие сте единствения клуб в страната, който има представени и трите групи колоездене - шосе, кроскънтри и спускане. При това с меко казано успешни класирания през годините.

Така е и това ме амбицира още повече да работя в тази насока. Има много момчета и момичета, които носят таланта си и просто трябва някой да се намеси в подходящия момент, за да им подаде ръка. В България нещата са така поставени, че не можем да говорим за професионално развитие, т.е. да се издържаш само от участие в състезания, но пък това не значи, че трябва да се откажем. Дори и само като хоби, колоезденето е един прекрасен спорт, който развива изключително хармонично и безопасно.

Какво става с бъдещото варненско велорали?

То е в главата ми от доста години и мисля, че много скоро ще бъде факт.
Около Варна има доста добри и типични кроскънтри трасета, по които може да се проведе качествено и интересно състезание. Имам идея да вкараме и няколко различни елемента, които само ще разнообразят програмата.
Всичко е въпрос на време и организация.


Остава да ти ги пожелая...
Нещо като финални думи?


Финалните думи са и пожелателни - гонете си мечтите и бъдете позитивни, останалото се нарежда само.





8.2011