Хората не обичат Истината.
Факт.
Още от малки твърдят, че "мразят лъжата и лицемерието", драскат глупости по лексикони (в миналото) и ФБ-статуси (в настоящето), но когато се наложи да го докажат, започват и големите издънки.
Защото не всеки е готов да чуе или изкаже Истината - за себе си и другите.
Малцина си причиняват неудобството да кажат какво НАИСТИНА мислят по дадена тема.
Почти изчезващ вид пък са тези, които владеят изкуството да търсят активно Истината в мнението на събеседника и да я ползват като коректив.

Защо е така?
И винаги ли е било така?
 
Преди да продължим с този анализ, добре би било да уточним "Коя Истина" визираме.
"Ъъъ... тя не беше ли само една"...?
Или пък са удобен комплект, с който умело боравим, в зависимост от ситуацията.

Истината почти винаги е неудобна, драги зрители. Не, защото е такава "по произход", а защото такава сме я направили. Гъвкавостта на логиката ни и способността да еквилибрираме с фактите, са ни превърнали в експерти в това как да модифицираме Истината. Така, че да ни е удобна. За съжаление, това е сътворило толкова много фалшиви нейни клонинги, че в един момент човек трудно се ориентира коя е Матрицата.

Няма да коментирам как е при вас, защото това в много редки случаи се е приемало градивно (Hello, Димо). Не едно уж стабилно приятелство е приключвало в момента, в който се опиташ да си искрен с другия и да му кажеш твоята гледна точка. Истинската, а не удобната за слушане.
Затова ще споделя как е при мен, пък ако на някой му е интересно, може и да продължи да чете... така или иначе, пиша това за лична употреба и евентуално за божия раб Александър.





Израстнал съм в средно бедно работническо семейство, но попаднах на родители. От малък ме учеха, че не трябва да се лъже, краде, че трябва да се помага на другите и все в този ред, но и че не трябва да се говори срещу Партията, Тодор Живков и хората с униформи... Един вид научих, че има две истини.
С възрастта истините се намножиха, защото в уравнението се появиха чавдарчета, пионери, комсомолци, хора с постове... а след "Промяната" и хора с пари. Всеки път, в който се осмелявах да кажа Онази, първата Истина, усещах колко е некомфортно да си в позицията на истиноразказвач. Все някой беше засегнат, все нещо беше неудобно... и тогава дойде първата фаза от личния катарзис, със следствие поговорката "Мълчанието е злато":

СПОДЕЛЯЙ ИСТИНАТА САМО С ХОРА, КОИТО СА ГОТОВИ ДА Я ЧУЯТ.

Дотук добре, само дето много трудно се намираха такива хора. Още в ранни младежки години ми направи силно впечатление, че Егото беше основен враг на Истината. А тъй като Егото върви ръка за ръка със Суетата, тази цветна компания бързо влиза в комбина с Лицемерието. Ако добавите още няколко "играча" с имена като Завист, Двуличие, Нагаждачество и все в този ред, сещате ли се каква мощна коалиция се изправя срещу беззащитната в такива случаи Истина?
Тогава за първи път махате с ръка и си казвате "Има ли смисъл"?

Но, приемаме че сме млади, диви и заредени с енергия, та продължаваме напред.
Това напред е всъщност периода, в който сме вече изкласили вишисти и с блеснал поглед се хвърляме в неравностойната битка с Ежедневието. Работа, професионално развитие, кариера... постоянни поводи за упражняване в истиноупотреба, най-често завършващи с рязко фиаско. Ето малко примери:
 - споделяш, че има по-ефективни начини за работа > казват ти да си гледаш работата
 - очевиждаш, че може да се разшири обема за действие > казват ти да разшириш "Дедовия"
 - опитваш да заемеш по-висока позиция и да развиваш нещата > казват ти да си развиеш ...

Очевидно, тук идва ред на втората фаза от личния катарзис:

ИЗУЧАВАЙ ИСТИНАТА И РАЗБЕРИ КАК ДА ТИ СЛУЖИ.

Това, последното е доста егоистично... и алтруистично, едновременно. Знам, че звучи странно, но ще опитам да обясня.
Свързано е с процеса на себеизграждане и самоизучаване. Тези неща само започват в детството, но са процеси, продължаващи цял живот. Изучаването на Истината няма как да завърши на 20... и на 30 е рано. Свързано е с изучаване на Аз-ът, а това не е задача проста. Докато човек се научи да се гледа отвън, отвътре, че и отстрани, минава доста време. Отделно, че малцина въобще завършват този процес. Но пък старанието да го правим е свързано с Истината - как я възприемаме. От себе си за другите, както и от другите за себе си.

По-горе споменах, че истината е неудобна.
За кого - за казващият, или за чуващият?
Или и за двете страни?
Ще споделя малко примери от ежедневието, защото теза без примери е като Борисов без лента и ножица.

ИСТИНАТА МЕЖДУ ПРИЯТЕЛИ
Какво е приятелство?
Емоционална връзка между хора, които имат нещо общо и споделят що годе близки виждания по поне една теза. За отношения като честност, симпатия, добронамереност и т.н. се подразбира.
Е, не е ли нормално да си искрен и да се чувстваш длъжен да говориш свободно Истината точно сред такива хора?
Излиза, че не е...
Колкото и да са обективни (или поне да се стараят да са), хората искат да чуват удобни, галещи ухото думи. Очевидно всеки е трупнал по някое комплексче с годините и а си го пипнал по главицата, а се е одървил в бойна формация... Въпреки, че усещат празнотата на подобно "удобство", хората не желаят да се задълбочат в мнението на близък човек, даващ откровена позиция за теб самия, или за нещо около теб. Дори и за Международното положение, ако щете. Благодарение на приятели с инициали КГ, ДД, ХИ, АВ, ТГ, ДУ, ДЧ... през последните няколко години в личен план претърпях микро-революция, що се отнася до анализа на споделеното... Ся, дали тази революция е навързана и с еволюция е друга тема, но засега се чувствам удобно със себе си.
Никой не е съвършен, бре скъпи мои!
Знаете ли колко емоционален бой съм изял през годините затова, че уж все с добри намерения се опитвам да споделям същата тази Истина. Минах и през самоизолации, и през пълно отрицание... но все уж доброто побеждава, та пак се връщам в начална точка.
Има и добра новина - упорството да сте искрен (със себе си и близките) действа като филтър. Плявата отпада, остава само доброто семе.
Така дойде време и за третата фаза на личния катарзис:

СЛЕДВАЙ ИСТИНАТА ВЪПРЕКИ НЕУДОБСТВАТА.

ИСТИНАТА МЕЖДУ ПАРТНЬОРИ
Тези отношения са два вида - интимни и професионални. Интересното е, че независимо от голямата на пръв поглед разлика, Истината и в двете ситуации следва едни и същи принципи.
При интимните отношения често има чувства, гравитиращи около любовта. Има ли любов, има и "лудост", т.е. ирационално. Тук стават най-големите обърквации, защото по-емоционалните екземпляри често се хвърлят на сляпо в една връзка и тотално загърбват изброените дотук постулати. Дори и да не е любов, а чист нагон, коктейлът от мощни био-химични субстанции просто ви удря два херувимски шамара и заради  едното е*ане сме способни на грандиозни кретении.
Същото е в професионалните отношения. "Лудостта" и ирационалното поведение на подчинен към началник, както и на отношенията между колеги. Повечето служители слагат на пиедестал кариерата и възходящото развитие. Това почти задължително полага на гилотина главата на Истината. Последствията са хронично главоболие, алкохолизъм, еректилна дисфункция и ранна критична при жените...
Затова, изборът е ваш:

ИСКАШ ЛИ СПОКОЕН СЪН, ВИНАГИ СЛАГАЙ ИСТИНАТА НАД ЧУВСТВАТА (преди това виж фаза №1).




 


Мога да продължа с примерите, но има ли смисъл?
Който е стигнал до тази част на текста, така или иначе вече има изградено мнение по темата. Или смята, че си измислям проблеми, за да ги решавам и по този начин си уплътнявам лятото и си поливам нарциса, или що годе е съгласен с тезата.
Разбира се, може и да е в тотална разминавка с написаното, както и да търси възможности за дискусия, убеждаване в противното и т.н.
Няма лошо - различни сме.
Това е просто една позиция, не учебник по философия.
Важното е, че я има.
И колкото са повече, толкова по-добре.


8.2015