Края на годината, декември, време за равносметка, мъдрост и коледно-новогодишни благини. Днес ще ви срещна с човек, който макар и само на 32 г, доста се доближава до семантиката на този дванадесети месец. Образован, подготвен, изстрадал и екзистенциран в търсенията си, знаещ какво иска и накъде върви, с Лъчезар Цеков ще се опитаме да ви покажем, че днешните програмисти отдавна не са това, за което ги мислехме...

Много добър избор на заведение - Плюс (+) това. Признавам, че за първи път съм на тази улица и това място. Все едно съм у нас и си пия кафето в домашна обстановка. Кефи.

Радвам се, че съм улучил. Може да се говори спокойно и е подходящо за срещи. А доколкото разбрах, ще ме интервюираш.

Така се очертава. Нека го наречем разговор за програмиране, маргинализиране и самодостатъчност.

Започва обещаващо!

Вече си разбрал за дежурния въпрос, според който си?

Морков.

Знаех си. Няма да се обяснявам откъде и защо, но бях сигурен.
Вторият уточняващ въпрос е зодията.

Везни.

Аха, любовчия... Значи ще се разберем.
За читателите ще уточня, че първоначалната ми идея беше да проверя тезата дали и днешното поколение програмисти са "щамповани" в стил дебел, пъпчив лузър с десет диоптъра и неизлечима слабост към джънк фуудс...

О, това остана отдавна в историята.

Разчитах на такъв отговор, защото виждам познатите около мен - млади и надъхани специалисти, добре заплатени, интересуващи се от какво ли не и повечето активно спортуващи.

Така е. С огромните си финансови възможности IT сектора привлича все повече разнородни хора, много от които с голям потенциал и енергия. Допълнителен фактор е популяризирането на интернет услугите и мобилните телефони. В днешно време младите считат за престижно да са част от тази високотехнологична индустрия, дори само като потребители. Всичко това допринася за създаването на една значителна и хетерогенна маса от IT специалисти. От тях много малка част съответстват на гореописания модел.

Затова и те поканих като гост. И преди да се обоснова пред четящите тук, дай да подредим историята, която започва в...?

Град Плевен. Изпреварвам въпроса ти и казвам - да, от малък исках да съм програмист и да се занимавам с компютри.

И какво, започна трескава подготовка?

Едно време беше по-трудно. Имаше малко компютри, малко книги и почти никой, от който да се учиш. За мен това е истинската ера на програмистите аутисти, тип зубър. Като станах на около 14, осъзнах колко много усиля трябват, за да си програмист. Осъзнах, как това ме вкарва в капана на тесногръдото мислене и към това да съм зубър аутист. Това много спомогна за промяната, която настъпи в мен. Промених хранителните си навици и начин на живот към по-природосъобразни, по един драстичен начин. Това логично доведе до промяна и в начина на мислене. Започнах да се опитвам да живея както го чувствам отвътре, а не както ми го налага и изисква обществото. За дълго време в живота ми нямаше място за компютри.

Доста рано си опитал да избягаш от стереотипите. Какво се случи после?

Отново се набутах между шамарите - студент в София, Технически университет, телекомуникации.

А Студентски град?

Да, точно там... Това беше първото ми голямо разочарование. След това дойдоха ниското ниво на образование и демотивиращия начин на преподаване.

Т.е. престана да вярваш в Дядо Коледа?

Да, това уби всичко детско в мен и отвори очите ми за реалния живот. Бях в задънена улица, със стремежи, насочени в погрешната посока.

И какво, удави "мъката" в алкохол и разгулен живот?

Да, нещо подобно, но само в началото. После последва нова промяна - трябваше да пренасоча стремежите си на друго място и да се махна от Студентски Град. Този период не е от най-любимите ми.

Дълго ли продължи?

Субективно, цяла вечност. Обективно - малко повече от година. Във втори курс по Нова година един приятел ми предложи да работя в компания за софтуер. Така през 2001-ва беше поставено началото на инженерната ми кариера.

Как продължава тази история?

Научих много докато работя. Много повече от всеки университет. Смених няколко софтуерни фирми. С редки изключения работата беше неудоволствие, защото повечето родни компании са крайно непрофесионални. Целта обикновено е да се вземат едни пари, а не да се свърши качествено работата. Абе, не е от най-мотивиращите картинки. По едно време започнахме да работим с все повече чужди фирми. Имаше една фирма, където всичко беше на ниво и там научих наистина много. Може би единствената, където се забавлявах. С времето придобих самочувствие и осъзнах, че в много отношения чуждите фирми са по-зле от нас. През този период пътувах повече, главно в западна Европа. Тогава започнах да се чувствам като в "саксия" в родината. Все повече се оглеждах за възможност за работа "навън" и накрая намерих.

И това е?

Лондон, Англия. Там е най-лесно. Започнах в края на 2008-ма в първата компания, която се заинтересува от мен. Ontology Systems - стартираща компания, както се оказа в последствие, блестящ екип от високо квалифицирани специалисти и голям потенциал. Не беше хич лесно да вляза в крачка с тях. На моменти изглеждаше невъзможно. Нещата, които развих и научих там, ме карат да си мисля, че в момента в специалността ми няма нещо, с което да не мога да се справя.

Т.е., ако те попитам как би се оценил по десетстепенната скала, като 10 е топ ниво, би отговорил?

9.
Смятам, че произвеждам качествен софтуер, ориентиран съм в постигането на резултати и не мисля, че има неразрешими проблеми.

Уважавам хора, които знаят колко "струват" и какво могат. Върху какво работеше последно?

Бях част от екип, разработващ софтуер за накратко автоматизиран одит и анализ на голямо количество информация, с използване на семантични технологии.

Звучи ми достатъчно сериозно, за да не задълбавам... А в момента работиш по?

Онлайн платформа, чиято функция е да провежда и проверява изпити.

Добре де, как сред тези нули и единици успяваш да практикуваш и ектремизмите?

Нещата са навързани. Ако работиш много изкуствена работа като моята, имаш нужда от нещо истинско. За мен нещо истинско е да чувствам опасност и да съм близо до природата. Много от така наречените екстремни спортове ми дават това, от което имам нужда. Аз обичам да се занимавам с катерене, ски, сърф и кайт сърф, маунтийнбайк, планинарстване, пещернячество. От друга страна, тези спортове изискват финансова подплатеност - затова и работя. Ако съм добър, работя по-малко и релаксирам повече. Страхът от нараняване и смърт е нащо съвсем истинско. Омаловажава дребните проблеми от ежедневието и ми дава сили да се справя с тях. Трябва да поемеш отговорност за себе си и сам да държиш всичко в ръцете си. Допълнително, планината е място на сила - когато съм сам, някъде в тишината на пустошта, мога буквално да чуя сърцето си.

Улучи ме по слабото място. Знам, че си голям пътешественик. С какво започна?

С една триседмична екскурзия в Индия. Това пътуване ми подейства като екзистенциален катализатор. Там можеш да видиш буквално всичко. Хората живеят в немислими за нас условия и все пак са доволни. Доволни са, защото има хора, които живеят дори по-зле от тях. Виждаш такива крайности, които не можеш да забравиш. Живота в Индия не струва много. Част от смисъла на книгите по йога, хиндуизъм, будизъм и шаманизъм, от които се интересувах, ми се изясни там.

Това ли е връзката с екстремните спортове?

Подобно е, но на по-фино ниво. Тук страхът не е физически, а да не загубиш същността си, начина си на живот и принадлежността си.

А религията?

Прекалено много е изговорено на тази тема. Аз не се наемам да дам дефиниция, още повече в няколко думи за религията.

Няма как да не спомена петмесечното ти пътешествие!

Това бе голямата ми мечта за последните може би 10 години. Психологически се подготвяме за него от около пет години, а дейно го подготвяхме около година. Да се разделиш с всичко близко за 5 месеца изисква подготовка. Добре се организирахме и настроихме за пътуването, но не бяхме готови за връщането.


 
Я да сглобим маршрута.

България - Турция (връх Качка) - Грузия (връх Казбег) - Русия - Черно море - Урал - Западен Сеян (хребета Ергаки) - Байкал - Монголия - Алтай - Казакстан - Киргизстан (връх Ленин) - Таджикистан - Узбекистан - Русия - Украйна - Молдова - Румъния.
Стартирахме пет човека и един джип, а завършихме трима (българи). Другите са живи и здрави, просто не разполагаха с достатъчно време.

Подобно описание води до хронично висване на долната челюст. Ако тръгнем и да го разказваме, ще трябва доста дисково пространство...

Наистина беше приключение, което няма как да забравя. Планували сме представяне в Клуба на пътешественика, стига да успеем да го подготвим като презентация.

Определено ще си струва. За пет месеца може да се видят и научат тонове информация. Отделно са емоциите и онова особено чувство на пътешественика.

Да, преминавайки през всяко ново място, имахме време да се позаседим и да попием от неговата атмосфера. Останах приятно изненадан колко добронамерени бяха навсякъде хората. В Алтай даже искаха да ни правят зетьове...

Яко! Мисля, че не сте били лишени от чаровно женско присъствие - Русия, Украйна...

Жените в Русия и Казакстан бяха много красиви. Това, което е потресаващо, е количеството им. Много са! От друга страна, целта на пътуването беше да ходим по диви места и най-вече планини. Ако бяхме започнали да се занимаваме с авантюри, всичко това отива по дяволите. Въпреки това, единият от спътниците ни успя да се влюби. Другите двама не се дадохме. Сега ще трябва да наваксваме, а не е лесно като си изгубил формата.

Е, това е нормално. Едно, че всяко пътуване действа и като афродизиак, второ, че жените на Изтока са наистина красиви.

Когато минавахме през Русия, решихме да проверим една комуна, за която бяхме чели в Lonely planet. Оказа се, че там има и българи. Стари хипари, живееха си като в приказка.

А в Монголия наистина ли са толкова зле?

Думата не е точно зле. Просто имаш чувството, че годината е 2012-та, но преди нашата ера... Едно безвремие, пустош, чисто, спокойно.



Спомена, че сте искали да качите връх Ленин (7134 м).

Да, в Киргизстан бяхме цял месец. Прекарахме две седмици в изкачване на върха. По-трудно бе отколкото очаквахме. Нормалното изкачване трае три седмици, но ние не разполагахме с толкова и затова се качихме само до последния лагер - 6100 м. Някой ден ще се върнем по-подготвени и ще го изкачим догоре.

А имахте ли някакви криминални инциденти - кражби, побоища?

За щастие не. Все пак, бяхме пет човека, а и хората бяха добронамерени. За да избегнем всякакви рискове, в Анадола се снабдихме с предпазни тапи :-)

Как виждаш живота си напред?

Следва да направя моя софтуерна фирма и да създам несъществуващ продукт или услуга. Не вярвам да е Гугъл или Фейсбук, но нещо подобно, просто в по-малък мащаб. Разбира се, ако е успешно, би следвало да стана неприлично богат. В личен план се стремя да съм самодостатъчен.

Би ли превел?

Да давам на хората, които обичам, без да очаквам нещо в замяна.

Това възможно ли е?

Работя по въпроса...





12.2012