Поредната порция свежи зеленчуци, за пореден път с корени от Варна. Нормално е повечето ми зеленчукови контакти да са оттам, както е нормално и западането (за съжаление) на тази ТИМаджийска (разбирай руска) губерния да събира все повече зрели зеленчуци на големия заленчуков пазар София.
Казвам порция, защото екземплярите са два - г-жа Коприва и г-н Артишок, или иначе казано Поля и Люси от Лавандулите Божкови.

По-нататък в текста ще обясним защо сте лавандули. Засега ще ви подхвана хронологично. Да започнем с копривката?

Всъщност, ние сме типичната ученическа любов. Сцената е IV-та езикова гимназия във Варна (френско-испанската), а конкретното действие, довело до това интервю, беше подслоняването ми в един спален чувал през далечната 1991-ва  на "Рок за оцеляване" в Несебър...

Класика.
Този концерт беше катализатор за доста идиотии. Там се беше изсипала цяла България.
Как се стигна до чувала?

Аз бях още ученичка и баща ми до последно не ме пускаше. Когато все пак тръгнах към Несебър, всичко беше толкова припряно, че си забравих спалния чувал. От компанията, с която бяхме, очевидно най-привлекателен се е оказал чувалът на Люси...

Знаех си, че трябва да си нося чувал тогава - гледай какви неща стават... аз спах в едни храсти.
Да се обърнем и към собственика на тази движима собственост?

Движимата собственост беше спечелена на една ученическа бригада в консервно-преработвателен завод край Сливен. Тъй като с комсомолския секретар харесвахме една и съща "другарка", той злоупотреби със служебното си положение и ме натири на най-гадното място в цеха. Това пък ме мотивира да му/си докажа колко съм печен и дадох най-добри резултати. Впоследствие ме наградиха с въпросния чувал.

Ако мога да обобщя, именно плодово-зеленчукопроизводството е довело до това продуктивно познанство! Давайте нататък.

Нататък ученическата любов започна да дава странните си плодове - представяхме авангардни представления на именитите празници на 4-та ЕГ, на които Поля беше режисьор. Периодът съвпадна с екзистенциалните ни пъпкувания и сюжетът и сценографията на моменти бяха крайно неприемливи за училищното ръководство. В аналите на гимназията се споменава за запалени сцени, котки в публиката - все авангардни прийоми.

Добре, гимназията приключва, като единият кандидатстудентства, а другият го засилват подводничар, като очевидно вторият не е Поля...
Давам думата на Люси.

Вземам я.
Казармата при мен беше година и половина, като благодарение на гурувските ми способности спрямо един лейтенант, по-голямата част от това време бяха отпуски. Официално се водех подводничар на една от трите ни (тогава) подводни лодки. Дали заради мен или не, но в момента нямаме нито една.
След като си разчистихме сметките с военните, поохранявах едни обекти, докато стана студент във ВСУ - Варненски свободен университет. Две години се борихме с културологията и когато разбрах, че на местна почва тя е безсилна, реших да не си губя времето, а да завладея радио ефира.

С което навлизаме в радиостанцийния ти период?

Точно.
Започнах като репортер в Алфа радио, но след един концерт на Стинг се издигнах до тонрежисьор. Всички от студиото бяха духнали в София и някой трябваше да спасява положението.

Колко издържа в радиото?

Цели пет години!
После още малко в Дарик радио.

А къде е Франция в тази част от живота ти?

Точно там - на запад от Германия.
Все пак съм френски възпитаник и беше повече от логично да посетя Кораба-майка! Тръгнах с идеята да уча и да работя, за да мога да се издържам. Записах реклама и PR в Лионския университет, а вечерите прекарвах в един от големите барове с жива музика. Там ме повишиха до музикален мениджър, т.е. човекът, който кани групите и избира музиката. По това време така здраво се бях гмурнал в местната бохема, че ученето логично позакъса. Затова пък Eden Rock Cafe процъфтяваше.

Колко време изкара във Франция?

Близо пет години.

А защо още не си там?

Поводът беше трагичен за тогавашния ми мениджър и комичен за мен. Човекът беше резервирал билети за романтично пътуване до Бали с приятелката си, на което смяташе да предлага брак. Тя, обаче, излизала и с друг, и безцеремонно му отказала. Така един ден идва при мен и ме пита къде и кога искам да летим до Далечния изток... Аз избрах Тайланд и две седмици (в Европа беше зима) се размазахме! Когато кацнахме на "Де Гол", аз още бях по джапанки. Тогава разбрах, че искам да живея на по-топло...

И започна да плануваш бягство на изток?

Очевидно планът ми не е бил много успешен, защото наистина - отидох на изток, но не достатъчно...:--)



Даа, трябвало е да добавиш още десетина хилядарки към километрите.
Нека видим какво е правила Поля, докато ти си бохемствал във Франция.

Поля учи три години испанска филология в Софийски университет, след което решава да не изневерява на себе си и кандидатства в НАТФИЗ - режисура. Най-неочаквано за нея я приемат в класа на проф. Владислав Икономов и тя е на седмото небе!

Ей това е, няма да се занимаваш с декадентски барове я...

И аз имах планове за бягство на запад, но исках да отида по-подготвена. Завърших висшето си предсрочно, защото предстоеше специализация в Барселона и нямах търпение да замина.

Съвсем разбираемо. Похвали се с нещо твое.

В периода 1998-2000 г. спечелих награда Кодак за най-добър студентски филм на Международния фест в София. Работих в предаването на БНТ "Понеделник 8 1/2".  Снимах  музикални клипове, документални филми и студентски филми, разбира се.

Не си скучала.

Трупах опит. Росица Вълканова стана продуцент на дипломния ми филм "Глинени хора" (2001 г.), а оператор беше Ненад Бороевич.

И какво - хващаш си портфолиото под мишничка и право в Испания.

Право!
В Барселона.
Не познавах никой, никой не ме чакаше. Намерих си училище, работа. Правихме клипове на местни групи, видео бекграунди за концерти.

А какво се случи с "Глинени хора"?

Попутъвах доста и го представих на много места. Така се запознах с различни колеги от континента, научих много нови за мен неща. Осъзнах, че изкуството трябва да е спонтанно и неелитарно, от хората за хората, да е ежедневно по някакъв начин.

Едно клише - харесваш ли Алмодовар?

Голям е, но неговото не е моето кино. Фаворити са ми жените в испанското кино - Пилар Миро, Исияр Бояин, Исабел Коишет. По-дълбоки са от повечето испански мъже режисьори.

Имаше ли контакти с преселената от България фауна - говори се, че хиляди са българите там?

За добро или лошо, не. Единственият ми БГ-приятел беше Веско от Пловдив, който в момента е с виолончелото си някъде по Бразилия...
В Испания живеех с представител на тяхната литературна фауна, от когото е и големият ми син Даниел.

И как така се озова в БГ?

Смешно.
Бащата на Тити (Даниел) беше изпаднал в едни литературни катарзиси, които ми дойдоха в повече. Казах, че му давам един месец свобода да си избистри приоритетите и се прибрах в София. Месецът мина и на пътя ми се изпречи отново Люси...

Те това е!
Как стават тези работи (въпросът ми е към Люси)?

Ние не бяхме прекратили контактите си за т. нар. ни "европейски" години и се чувахме/пишехме един-два пъти годишно. Когато през зимата на 2004-та се прибрах във Варна, реших да ? звънна. Чухме се и се оказа, че тя е с два билета за театър. Постановката беше толкова зле, че си обещахме следващите 20 години да не говорим за това...

Но се очертава, че следващите поне 20 години има доста за какво да си говорите.

Тъй като и двамата сме от типа "шило в торба не стои", освен, че направихме още едно момченце (Максим), решихме да се занимаваме с нещо, което да ни доставя удоволствие. Така се стигна до проекта ЛАВАНДУЛА.

Което беше и целта на това интервю.
Разказвайте сега.

На мястото на езотеричната книжарница "Алфиола" във Варна (ул. Шишман №15), след осем месечен ремонт, се появи ново "заведение" - Лавандула. Заведение е в кавички, защото това беше по-скоро нещо като център за различни хора. На едно място съжителстваха книжарница, школа по испански език, концертна сцена, каром клуб, бар... Кръстихме го така, защото много държахме да е някакво цвете, подправка.

Давай по ред на номерата - първо книжарницата.

Да, магазин за книги. Продавахме езотерична, испанска, различна и много лична литература. Ясно е, че не са много хората, които купуват такива книги, но пък са интересни.

Школата по испански?

Смея да твърдя, че това беше най-иновативната езикова школа във Варна. Давахме много от себе си и постоянно измисляхме нови и нови неща. Покривахме всички нива на езикови познания, имахме гост учители, програмите бяха индивидуално съобразени с ученика. Мотото беше " учим испански и го използваме!", за тази цел непрекъснато правихме срещи, прожекции, тематични вечери, фиести не само за нашите бивши и настоящи ученици, но и за всички, които се почувстват изкушени. Мисля, че всичко това  се приемаше много добре от хората. Около 100 човека минаха през курсовете, което за нашите мащаби беше страхотно. Въобще, убедена съм, че преподаването на език е преподаване на нов начин на живот и не може да мине ей така само в учебната зала.

Барът?

Барът беше много съществена част от Лавандула - по обясними причини. Хубавото е, че хората, които идваха да пият по едно, не бяха случайни. Имахме акцент върху различните видове ром и коктейлите с него.
Лавандула се превърна в едно своеобразно средище на различни и бягащи от мейнстрийма личности. Чалгализацията нямаше никакъв шанс при нас и посетителите ни го усещаха. През годините във Варна останаха толкова малко качествени и различни хора - повечето избягаха навън, или се преместиха компромисно в София. Бяхме горди и поласкани, че Лавандула събра "мохиканите" и стана нещо като браилска кръчма за четниците на Ботев...

Тъжен е този факт с интелектуалната разруха на града. Неведнъж засягам тази тема в Хипертуршията, защото и на мен ми е криво да виждам при всяко завръщане по празниците, как Варна губи качествените си хора и се заселва от бягащите от обезлюдените села. И руската мафия, разбира се. Ние сме им нещо като порт - като не можаха да ни превземат де факто, ще ни изработят де юре. Май се отклоних...
Разкажи за Карома.

Опитахме се да популяризираме тази стара индийска игра. Нещо средно е между билярд и табла. Повече можете да научите тук.

И получи ли ви се?

Мисля, че да. Имахме и турнири, появиха се горещи фенове.

Да кажем за концертите в Лавандула?

Те бяха задължителни и спонтанни. Много от приятелите ни, които идваха, са музиканти. Няма да ги изреждам всичките, за да не забравя някой, но свиренето си беше редовно част от програмата.
Отделно имахме четвъртъци, посветени на кинопрожекции, курсове по астрология, карти Таро, литературен курс, тематични партита - Нова година, Хелоуийн, Св. Валентин и т.н.

Май дойде време да кажем и за проекта "Удар Токов"?

Това беше наша обща инициатива от 2007-ма, когато решихме да правим качествени Т-шърти за деца и възрастни. Заедно с нашата приятелка Мигъла направихме колекцията "Рокът е животно", както и серия фланелки на тема "Каварна рок фест". Това си стана и оригиналния мърчандайз на фестивала.

Не случайно използваме минало време и за двата проекта - Лавандула и Удар Токов. От 2010-та живеете отново в София и ...?

... и логично проектите останаха в миналото (засега). Причината да дойдем в София беше постоянното ни търсене на нови и различни форми на съчетание на полезното с приятното. Не е добре, когато човек зацикли и се занимава само с едно и също нещо, колкото и хубаво да е то.
В момента Поля работи по идея за  докторантура по съвременна испанска литература на тема  влиянието и връзките между киното и литературата, а иначе и двамата имаме доста идеи в главата за нови и различни неща. Имайки предвид, че в нашето семейство продуктивната цикличност е през две години (2004-та Тити, 2006-та Макси, 2008-ма сватба, 2010-та София), сегашната 2012 определено ще ни предложи нещо ново.

Остава да кажа, че ще ви следим отблизо и го чакаме с интерес!



05.2012