Всички се оплакваме от повсеместното идиотизиране.
Всички виждаме, че това е умишлен процес, целящ по-лесното управление на тълпата.
Всички знаем, че това ще доведе до убийство - ще бъде заличена душата на тази държава, тупкащата ѝ, мислеща част, която дърпа всички останали.

Никой обаче не прави нищо.
Или по-точно, всеки се спасява поединично. С променлив успех.

Какво целя с този текст?
Да продължа да представям един по един хората, които будят другите. Тези, които в миналото са наричали БУДИТЕЛИ. Не ме интересува как ще ги наречете днес, но помнете, че това са хората, на които държавата България може да разчита, че ще я има и утре. Не на бесните националисти, или на зачервените другофили, а на мислещите, знаещите и будещите.
В досегашните броеве на Туршията ви срещах основно с такива персонажи. Повече от петседет са “зеленчуците”, които ръсят свежест от страниците и дават пример за повече от петдесет начина как да събудим първо себе си, а след това и хората, с/около които живеем. В хронологичен ред ще давам думата за кратко представяне на следващата доза know-how, събуждаща доброто и рационалното, човешкото и емоционалното.

Знам, масата трудно се променя. Никак даже. Но пък може да ѝ се влияе.
Ако преди 10-тина години теми като подменената ни история, запъртъчната ни революция, криминално-мутрагенската ни еманципация и каквото още се сетите от несъстоялия се “преход”, будеха само присмех и намеци за психично заболяване, днес всеки знае КОЙ, защо и как дърпа конците. Но не прави НИЩО. Всъщност, прави - купува си вестниците МУ, гледа телевизиите МУ, слуша политиците МУ, аплодира клоуните МУ… отглежда и “възпитава” бъдещите МУ крепостни служители.

Това нищоправене е целта, която трябва да бъде взривена!
С думи, с дела, с песни и танци на народите… под вещото ръководство на хората, които дават личен пример, които могат да влияят. Всеки по своя си начин, всички към общата цел.






Един много близък човек ме води на театър. Импро театър. Ха-ха, хи-хи… на сцената бясно се импровизира с участието на публиката, а аз зяпам единствената “женка”. Млада е, хубава е, ся ако е и умна… рецепторът ми за зеленчук светва в червено, и ето - няколко дена по-късно разговаряме с Алиса Атанасова.

Алис, бързам да уточня, че няма да занимаваме хората дали си единствена и неповторима. Интересува ме какво цъка там, отвътре?
Отвътре цъкат въпроси и колебания, както у всеки мислещ човек, предполагам. И се въртят идеи как и какво може да се прави, за да има смисъл пребиваването ни наоколо.

Мислиш ли, че си от типажите, които могат да водят?
Не съм фен на слагането на етикети и типажи. Всеки човек има своите характерни различия. И все пак, за да не бягам от въпроса, бих казала - да, мисля. Не толкова в контекста на предводител и началник, колкото като преносител на идеи, които да вдъхновяват хората около мен. Усетила съм, че имам способността да зареждам енергийно близките си и това ми дава сила да продължавам да действам.

На 26 си. Как ги виждаш нещата от тази височина?
На етап от живота съм, в който съм имала вече първите си големи разочарования и разбивания на илюзии. Но всеки разрив е бил последван от подем на нови неща и вече съм непоколебима в убеждението си, че няма нищо фатално, и че винаги има смисъл да продължаваш да се бориш за нещата, в които вярваш.

Играеш в няколко театъра - това прави ли те финансово независима, или не би се справила без чужда помощ?
Уви, не бих могла да отговоря спокойно и категорично утвърдително. Като човек, който засега изхранва само себе си, се справям. Но все още имам зад гърба си родителите, които при нужда ми помагат.

В тази връзка, какви са шансовете на един артист в БГ да живее достойно, без да участва в халтури?
Факт е, че има хора, които успяват. Това е знак, че е възможно. Но със сигурност е трудно. Смятам, че е изключително важно за твореца да пази хигиена относно качеството на нещата, в които участва. Но си давам и сметка, че когато имаш семейство и можеш да вземеш от реклама на кренвирши повече от месечната си заплата, сигурно е трудно да откажеш. Друг е въпросът и че веднъж продадеш ли се на формат като Комиците например, не знам как се връщаш към стойностни неща и кой те възприема сериозно.
Но въпросът ти беше за достойното. Достойно живеене е това, при което не си принуден да правиш компромис с ценностите си. А не това каква кола караш.

Как мислиш, че може да се излезе от тази ситуация?
Ами вече не знам. Струва ми се, че няма изход. Живеем във време, в което културата е последното нещо, за което държавата се грижи. А именно заради нейното неглижиране сме се докарали дотам, че вече са разместени всякакви морални норми. Положението в България е отражение на собствените ни вътрешни светове. Излизането от тази ситуация е въпрос на личната битка на всеки от нас с простащината и оглупяването. Все пак, лека-полека можем да променяме света, коeто е в рамките на собственото ни влияние и надеждата ми е, че в един момент ще има все повече мислещи хора, дозрели до това да бъдат изискващо и действащо гражданско общество.

Ще опитам да подскажа, а ти кажи дали стрелям в правилната посока. От една страна, разполагаш със сцена, пламенни колеги и способност да влияеш. Разполагаш и със съвременните средства за комуникация. От друга, стадото се влияе и търси пастира…
Хм.. колкото и да ми се иска, влиянието ни не е чак толкова директно. Изкуството може да събуди нови сетива и смисли у човека, но не може да го накара да отиде на площада. А и хората не обичат да им размахват пръст от сцената. Социалните мрежи пък за мен се превръщат все повече в празнословие и обширно поле за мрънкане, но не и за действие. Всеки се изживява в ролятя на пастир, но не и в тази на носещ отговорност. И така си се носим във времето, живуркаме. Не знам накъде клони въпроса ти, но личната ми мисия е да влияя на по-малко хора, но качествено, отколкото да хабя енергия в терзания, че не мога да променя системата. След протестите преди 2 години стана ясно, че сме далеч от голямата промяна.

Наклона на въпроса беше, дали е възможно хората на изкуството целенасочено да моделирате публиката си? И дори повече - дали това не е мисията ви?
Можем да задаваме въпроси и да провокираме хората да търсят отговорите. Всичко друго е утопия. Нито изкуството е толкова влиятелно в днешно време, нито вярвам, че е на добре някой някого да моделира. Мисия може да бъде да накараш хората да разсъждават, а не да падат жертви на манипулативни практики, било то и “за добро” според нечии критерии.

Кои са според теб заглавията, с които къде директно, къде не, от сцената може да се говори на хората за подменената ни история, филофобският псевдо-национализъм, необходимостта от ангажираност със случващото се в страната, нетърпимост към мафията… и все в този ред гадости, които направиха от този народ мърша?
Така ми се случи, че в последните години бях част от проекти, засягащи точно някои от тези теми, така че не мога да не ги спомена. “Самолетът закъснява” и “Гео” са моите лични опити, но далеч не са единствените, които смятам за значими. “На ръба”, “Процесът срещу богомилите”, “Рицар на светия дух”, “Народен враг” са все постановки, повдигащи важни въпроси и засягащи темите за националната ни идентичност и за историята ни. Много важни са и нещата, които правят Театър Реплика - социално ангажирани, смислени, провокативни.

Няма да забравя, как в началното училище ме запалиха по класическата музика. Заведоха ни в Операта, а концерта беше за деца - Картини от една изложба, на Мусоргски. Така забавно ни обясниха базисните неща за това изкуство, че повечето не свалихме поглед от сцената.
На фона на профанизираната нация, не е ли това начина - по малко, популярно, като с деца?
Абсолютно. И в момента има такива концерти за деца и това е прекрасно. А относно “големите”, не мога да виня за безпросветността му един неук човек. Мога да го заведа на театър, да му пусна хубава музика, да му разкажа какво пали мен и в какво виждам смисъл. Всичко това се възпитава, никой не се ражда със знанията и културата си.
Конкретен пример - едно хлапе, попаднало в театъра за първи път, не познава естеството на този свят и си говори както пред телевизора. Този, който го е завел там трябва да му обясни разликата. Колкото по-интересно му е, както е било при теб, толкова по-голям е шансa по-нататък то само да се интересува и да търси.

Как се виждаш на 40?
Търсеща, опитваща, пътуваща, дейна. Неуморима, надявам се. Заобиколена от истински и вдъхновяващи хора.


02.2016, фото И. А. Кютев