Когато в това интервю с госпожица Мануела Дренска (повече известна като Ману) си пожелах, че "Искам да карам с Ману", не вярвах да стане.
Е, стана!

И не само се сбъдна, а взех, че станах и част от проекта БАЛКАНЧЕ, с който Ману има желанието да показва на опитни байкъри от EU красотите родни. Докато карахме по пътеките и наблюдавах как немците събираха пластмасовите отпадъци на нашите "туристи" осъзнах, че имаме и спешна нужда от "внос" на компактни групи западно влияние... Но, това е друга тема.

БАЛКАНЧЕ-то бе представено от четирима байкъри, приходящи колеги от страната и един "Мама" - шофьор, оператор, сценарист и добро настроение - Коста.
Целта бе да "утъпчем" траковете на едни от най-добрите маршрути за планинско колоездене у нас, доколкото това е възможно за осем дена. Моята функция в това начинание се връзваше с факта, че познавам терена.

Решихме да започнем със Стара планина, тъй като от байкърска гледна точка тя е най-гостоприемна, достъпна и предлага десетки главоотнасящи спускания по южните си склонове. Спускането от хижа Чавдар трябваше да е първо в списъка, но след като се оказа, че разполагаме с "пълнометражен" 17-ти август, погледите бързо се насочиха към връх Свищи плаз.



DAY 1       DAY 2       DAY 3       DAY 4       DAY 5       DAY 6       DAY 7       DAY 8       ЕПИЛОГ



 



Златица - хижа Свищи плаз - връх Свищи плаз - Златица

Повече за маршрута можете да прочетете, избирайки горния линк. Там са и GPS следата, снимките и видеото от първото ми качване. Предложих го на Ману, тъй като красотите на Балкана + нивото и сложността на трасето бяха идеалното начало! Не много натоварващо качване, съчетано с изключително скоростно, но и технично спускане.
След като преминахме първата част (камъни, скали, сипейна сухоежбина и сериозен наклон), попаднахме на едно светло зелено петно, наричащо се местност Старата бачия - т.е. място, където се е бачкало... :-)
На това място, господата Хитов, Левски и Тотю, през 1867 г. са си поиграли на криеница с една турска потеря, като резултатът не е бил много благоприятен за турците... 

Век и половина по-късно, група наточени МТБисти се метнахме по пътеката към Златица, за да разберем, че адреналинът е изключително приятен хормон! Неслучайно, в първия клип нарекох гората вълшебна - там можете да намерите всичко необходимо, за да сте щастливи на велосипеда си. Допълнителна доза щастие ми беше доставена и от факта, че можех да карам с хора, които определено знаеха повече от мен, а това дърпа страшно много!
Но какво е едно хубаво каране без скара-бира в края?
Нищо!
И за да не пропаднем в Нищото, след като прибрахме доспехите и поуспокоихме пулса, чевръсто заехме позиция в местното кръчме, където вече сме близки с персонала... :-)
 
                

 








Вежен (от юг) - хижа Ехо - хижа Козя стена - Чифлик

След като започнахме с ударното спускане от връх Свищи плаз, летвата беше вдигната доста високо. Групата знаеше, че ни очаква един от най-силните, но и тежки дни в програмата. Наясно съм, че за мнозина бутане и носене близо четири часа не е колоездене, но пък и знам, че всеки метър нагоре си заслужава усилието!
Класическото качване на Вежен е от север - описал съм го тук, но южното е много по-красиво. За доброто настроение този ден се грижеше и пристигналият на самоход предната вечер Райко. Който го познава знае, че и цял ден да носиш байка на гръб, щом Райко е наоколо, времето минава неусетно.
За първи път (от четири) на върха беше почти без вятър, слънчево и ясно. След като се наснимахме и намотахме, стрелките на часовниците сочеха следващата цел - хижа Ехо. 

Мощна езда по ръба на Балкана, съпроводена от няколко шеметни спускания, подсичания и кратки избутвания - един от най-богатите маршрути, които съм карал. Двете видеа и снимките показват достатъчно подробности, като новата отсечка към класическия маршрут беше връзката между хижа Ехо и хижа Козя стена. Гостите от Германия просто нямаха думи и по трасето се чуваха само възклицания и междуметия, ясно издаващи настроението... А когато започна участъкът между Ехо и "Ушите", сигурно сме огласяли билото чак до Беклемето - уникално бърза и палава пътека!
Последното за деня побутване е в края, но не е нищо особено, с изключение на един участък непосредствено преди хижата. След като подминете табелата "Опасно ...", на следващото "кръстовище" поемете нагоре, вляво. Така ще избегнете немалко "Мамата"!

Никой от гостите не можеше да повярва, че след целия този кеф, изпитан от началото на спускането от Вежен, тепърва предстои още... и то какво - спускането към Чифлик! Колкото и да бяхме изморени, теренът и скоростта бързо ни вдигнаха, като се започна каране, което трудно се забравя. Гората от северната страна на Балкана е "правена" като за МТБ - стръмно, технично, скоростно и надъхващо... и има мнооого!

Финалната серия с корените е достойна за всяко DH трасе, а обратния наклон на пътеката в края - за всяка реанимация... :-)
Въпреки изключително тежкия терен и цялото помотване, успяхме да се приземим в къщата за гости (Стомните) още по светло. А там какво едене и пиене падна..., но това е тема за друг жанр.  

          










Беклемето - хижа Дерменка - село Иганово

Третият ден беше планиран да е с по-леко каране, поради тежкият втори и още по-тежкият предстоящ четвърти. Наличието на бус ни позволи да се качим до Беклемето моторизирани, а оттам до Дерменка е почти равно. Гостите разглеждаха облещилата се от вси страни панорама, щракаха с апаратите и благородно завиждаха на даденостите ни.
Времето вървеше перфектно, дежурното хапване на хижа Дерменка на ниво, кучката се беше окучила, а птичките ведро птичкаха... т.е. налични бяха всички условия за едно прекрасно и неангажиращо спускане към Иганово. Излязохме от гората, изтикахме дежурното тикане, накичихме наколенки и прочее протекция, и с бодро въртене се метнахме по пътеката към селото.
Запомних я тази дума - ПЪТЕКА!
В следващия час ми се наложи да я употребя десетки пъти... :-)

Преди да обясня защо, редно е да уточня нещо за спътниците си.
И тримата живеят и карат в Германия и Австрия. Обиколили са почти всички известни трасета, а в Алпите сигурно могат да се придвижват с превръзка на очите. Двама са професионални водачи на групи, преминали обучения и занимаващи се с това от години. Хората са свикнали да карат на сигурно, да носят отговорност за доверилите им се байкъри, да пазят природата. Все неща, които мога само да адмирирам!


От друга страна, избраната от мен пътека е официална, съществуваща и макар не много често употребявана - налична и отлична. Има опция да се следва на 100%, както и да се посъкрати, упражнявайки по този начин любимата дисциплина "хвойнинг" (МТБ сърфиране по върховете на вълните от хвойна).

Връщам се на думата ПЪТЕКА.
След като минахме първите няколкостотин метра и зад гърба си чувах възторжени възгласи, теренът стана доста стръмен и аз по навик започнах хвойнинга. Тъй като съм карал по този маршрут и знаех много добре къде водя групата, си позволих повечко скорост и импровизации. Възторжените възгласи обаче изчезнаха, както и усмивките от лицата на останалите трима. На въпроса ми какво става, те доста стегнато отговориха, че пътека липсва, няма "флоу" и като цяло това е едно доста опасно начинание. Помислих, че се шегуват, защото откъм знания и умения хората са доста по-напред от мен и дори не допусках, че гореизброените причини могат да спънат карането им по този прекрасен терен.
Разбира се, това не ми попречи да се раздам на 100% до самия край, но вечерта при анализа на трасето се наложи да им обясня, че идеята на този трети ден е да се покаже и каране в стил С.К.А. - все пак, практикуваме го всяка седмица. Очевидно, гостите на ставаха за С.К.А.нархисти. Не и в този формат.

Видеото е с ракурс само от моята рамка, тъй като замотахме материала от втората камера... :-)

        










Паниците - връх Ботев - хижа Васил Левски - хижа Хубавец - Карлово

Когато се наложи да напиша или спомена името Ботев, винаги се сещам първо за върха. Не искам да поставям на заден план "онази лудетина Ботева" (така го е наричал Левски), но тези близо 35 километра (от Паниците) дундуркане по чакълестия път никога не са ми били по вкуса. Вярно е, че с добро темпо и весела компания се мятат за около 4 часа, но все пак са си едни 35 километра...

На върха ни посрещнаха майсторите, ремонтиращи повредената кула, както и възсимпатична група девойки, които замалко да ни накарат да им покажем обратния път до хотела. Разумът надделя над нагона и бързо се метнахме към заслон Ботев, където празните ни стомаси получиха пресни хранителни вещества под формата на вкусен омлет. Там се видяхме и с господата Кибиков и Ко., техните нежни половинки, както и една геройски поела по трасето на КЕ амазонка. В шеги и закачки времето си течеше, а тепърва имахме да качваме масива Равнец, за да се спуснем първо към хижата, а оттам и по лудата пътека към Карлово.

Качихме понатежалите си стомаси отново на байковете и по бързата пътека скоро се озовахме на "Петолъчката". Докато се почесвахме, разсъждавайки дали ще се наложи да използваме фарове, Провидението проговори чрез устните на Ицо - "Защо пък да не се пуснем през хижа Левски"?
Защото това беше план Б, а и участъкът между хижите Левски и Хубавец не бях го карал. Но след като въпросът беше вече зададен, а и доста ме мързеше да бутам отново към Равнец, нямах нищо против това раздвижване в сценария. Ману и Том също бяха ОК, и спускането започна. 

Бързам да уточня, че това СПУСКАНЕ трябва да се изписва с главни букви. Типично ендуро, събиращо в близо петнадесетте си километра всичко, което може да иска един опитен карач - тесни подсичащи пътеки, мощно горско суркане, технично каране по поречието на Голямата река, скалите и улеите в края... Който е карал там знае, който не е - ще отиде. А има и видео.
След като финиширахме в Карлово, всички бяхме толкова нахилени и презадоволени, че за остатъка от вечерта май нямаме много спомени... :-) 

        










Трансфер от Паниците до Сапарева баня, нищоправене... :-)

Сутринта на Ден пети беше благословена - не гонехме графици, нямаше аларми за събуждане, нормална закуска, отпускарско размотване...
Защо ли?
Защото предстоеше трансфер до Рила и по-точно, до Сапарева баня. Помахахме си с Ботьо, обърнахме му гръб (на снимката) и се натоварихме в мултивана.

По пътя направих небрежен опит да предложа следобедно каране над дупнишка Бистрица, където пътеките буквално отговарят на стандарта КЧВ (Кърти, Чисти, Вози), но компанията ме погледна с онзи меланхоличен поглед, с който се гледа след четири дена хардкор по Стара планина... разбрах ги.

След като се настанихме в Лазовата къща, последва мощно "каране" в/над/около минералните води в бълбукащия от руснаци нов комплекс, а вечерта изпрезентирах предстоящия ударен Ден шести - спускането от връх Ташмандра към село Овчарци!











 Сапарева баня - връх Ташмандра - село Овчарци

Всеки един ден от програмата на БАЛКАНЧЕ ми е особено близък и любим, но пътеката от Ташмандра носи по-особен заряд. Трудно е да опиша с думи това, което се усеща при спускането по този маршрут. И тикането през гората, и гледката след това, и сиренето на Крум от мандрата под върха... всичко се събира в един уникален букет, който със сигурност отключва тези по-особени вибрации!

Тъй като предния ден бяхме отпочинали, Ден шести стартира със свежо горско бутане през гората над Зелени преслап. Скоро след това се озовахме на открито, къде всички наизвадиха фотоапаратите - Витоша позираше най-безсрамно, последвана от Плана, Верила и рилското било. Докато се наснимаме и хоп - мандрата на Крум! Там какво лапане падна - не вярвахме, че овчето сирене може да е толкова вкусно... :-)
След пожеланията за късмет и нови срещи (на следващия ден отново бяхме там), набързо се озовахме на върха. Отново фотки, мотки и започна надолуто. Трябва да отбележа, че това надолу е малко измамно, защото веднага след върха има леееко изкачване до следващия (Градена бачия). Приемете го като forplay...

Същинската част започва след това - образцова пътека за образцови карачи! Няма да изпадам в излишни възклицания, просто ще споделя какво казаха хората накрая - " ...една от най-яките пътеки, които сме карали"!
А са карали доста.

        









Сапарева баня - връх Ташмандра - връх Кабул - езерата - Рилски манастир

Този маршрут беше нещо като план "Б", в случай, че до язовир Калин не можеше да се стигне с буса. Решихме да не рискуваме с проверки, а да заложим на сигурно. Заданието включваше Рила, Рилски манастир, еднодневно каране и максимална доза забележителности. При положение, че бяхме в Сапарева баня и предния ден карахме Ташмандра, логично в главата ми се наредиха детайлите, като за финалните щрихи помогна и г-н Ботушаров.

Коста ни качи отново до Зелени преслап и отпраши за манастира, а ние мощно нахлухме в гората, където вече се чувствахме в свои води. Мисълта за овчето сирене на Крум ни даваше по още една конска сила в бутането и скоро цъфнахме пред мандрата, този път подготвени - дарихме бири, ядки и бисквити, като с бисквитите само Ману знае какво се случи... :-)

Връх Кабул се предаде лесно, а после е почти равно - чак до езерата. Очакваното - "Уаууу...", което се изтръгна от устите на гостите при вида на тази рилска забележителност, отнесе притесненията ми, че тълпите туристи ще развалят добрите впечатления. Докато избутаме до Раздела, влязохме в ролята на местна атракция - всички искаха да се снимат с нас, задаваха странни въпроси и като цяло се държаха неадекватно. Повечето от вас познават тази ситуация, така че бързо минавам на спускането.

За разлика от класическия маршрут Пастра - Калините - х. Иван Вазов - Рилски манастир, този път имахме опцията за започнем надолуто от Раздела. Това означава, че не пълзим в долината, а подсичаме Вазов по една възкамениста и вдълбана пътека, гарнирана с доста коне. Беше забавно, но истинската веселба дойде, когато стартирахме същинското надолу! Линкът горе описва пътеката, но аз отново да си кажа, че любима ми е средната част - преди да се влезе в гората над манастира.

Гостите се раздадоха, местните също, единствено в кръчмата след това не ни дадоха нищо особено... даже ни взеха. :-)



        









Велорали Черни връх - вариант "Кривата"

Неслучайно спускането от Черни връх беше оставено за десерт. Бях сигурен, че гостите ни ще цвилят от удоволствие още след първите няколко метра от пътеката! Всеки, който е карал по това трасе, знае за какво говоря. Който пък не е, ще разбере от видеото.

Точно се шегувахме, че в края на БАЛКАНЧЕ е време да ни повали и малко дъжд, когато над Витоша небето посивя и откъм Перник започна да гърми. Бях доволен, защото си мислех за клипа да използвам два яки кавъра на Umbrella и тайно се надявах да попръска... Освен това, знаейки какво суркане ще падне по "кривата" пътека в края, дъждът си беше направо добре дошъл.

Изчакахме в хижата на по чаша чай, бурята се завъртя над София и пое към Балкана, а ние си припомнихме за какво сме се качили. Екшънът започна буквално от първите няколко метра на спускането. Бързата линия е вдясно и след като всички я усетиха, беше истинско удоволствие да гледам (и карам) как хората се мятат между камъните. По това трасе толкова бързо и мазно досега не бях минавал! 

След като минахме Кумата и навлязохме в онзи палав горски участък, адреналинът се качи допълнително, защото се оказа, че откъм Перник идва втора дъждовна вълна. Когато (спомняйки си за прословутата немска сигурност) учтиво попитах дали искат да изчакаме Коста да ни прибере от някоя хижа, единодушно прозвуча "Продължаваме"!

Е, как продължихме - изтребители!
Подминахме Момина скала, "плюещата чешма", шосето към Копитото и в гората пичовете (Ману също е пич) не вярваха на очите си - тепърва започваше "на шпека най-убууту"! Мощен колективен оргазъм (пореден за деня) предизвика гледката към следдъждовна София от панорамката в началото на "кривата" пътека, а след това думите са безсилни да опишат спускането.

Горният абзац стана доста емоционален, но отговаря на 100% от атмосферата в групата. Когато си ударихме ръцете на площада в Бояна, съжалих, че никой не засне тези физиономии на щастливи хора.
 
        







Като в рекламен блок, за име на това представяне избрах "Осем дена, Седем пътеки, Три планини".
Знам, че за сериозните карачи и старите планинари това ще звучи като поредната тресня на Великов. Само че този път не е на Великов, а на човек, който е много по-навътре в планинското колоездене и туризма като цяло. Този човек се казва Мануела Дренска и желанието ѝ е да има по-често поводи да се връща в България, съпроводена от малки, компактни групи истински карачи. Хора, които не само ща вземат със себе си спомена от видяното и емоциите от преживяното, но и ще оставят тук опита и културата си.

Стискам палци на Ману да успее в това си начинание и се радвам, че бях полезен със скромните си МТБ познания.



08.2013.