50
Нека се разберем от самото начало - по никакъв начин не искам да омаловажа обучението на подрастващите в допълнителни кръжоци, курсове и подобни извънкласни занимания! На фона на изпосталялата ни образователна система, те са оазис за хората с възможност да изпратят подопечните си "език да се учат, добро да сполучат".
Яхвам метлата на бодливата си метафора, за да посоча с пръст болните амбиции на някои родители, които са готови да отнемат най-ценното за едно дете - часовете за игра, само и само то да носи марката АЛИАНС, British Council, Schiller, Francais и т.н. Или пък още по-ценното - времето, в което са ЗАЕДНО!
Четящите с налични в момента деца са ясни - този филм го гледат в реално време. Ако пък все още нямате раби божии, или пък отдавна сте ги отгледали и не помните, със сигурност някога сте били деца. Та, може да се каже, че всички ние имаме или би трябвало да имаме отношение към проблема:
ИМА ЕДНА ГРУПА РОДИТЕЛИ, КОИТО ЗАРАДИ ПРЕКАЛЕНИТЕ СИ АМБИЦИИ, ПРАХТА В ОЧИТЕ ИЛИ ОБИКНОВЕНОТО ЖЕЛАНИЕ ДА СЕ ОТЪРВАТ ОТ ДРАЗНИТЕЛЯ ЗА НЯКОЛКО ЧАСА, СА ГОТОВИ ДА ЗАСИЛЯТ ДЕЦАТА СИ НА НЕАДЕКВАТНИ, НЕПРЕМИСЛЕНИ ИЛИ ОТКРОВЕНО ВРЕДНИ ЗА РАЗВИТИЕТО ИМ ЗАНИМАНИЯ.
Отсега усещам как върху ми скача половината форум БГ-мама, а другата половина ме причаква след работа... Поемам този риск и веейки знамето на "Свободата детска", влизам в обяснителен режим с една едничка цел - да предпазя поне една двойка от подобно безумие.
Ако успея, печели поне едно дете.
Ако загубя, губя само моето... ;-)
Какво е детето?
В началото парче месо (около 3-4 кг живо тегло), имащо непрестанна нужда от мляко, памперси, топлина и много, ама много обич, с всичките вторични белези на това чувство (целувки, прегръдки, гушкания и лиготии). Това важи за целия период, та няма да ви го натяквам постоянно - приемете го за константа.
Какво се случва с детето?
Ами, най-важното е, че расте. Покрай това му основно занимание върви и развитието. В първите години нещата се случват почти от само себе си, но с приближаването на заветното ПРОГОВАРЯНЕ, приближава и момента, в който ако родителите още не са разбрали, че са такива, е крайно време да го разберат!
Внимание, занимания, отношение, възпитание, провокации, обучение - все неща, чието прилагане е основно задължение на родителското тяло. Времеотнемащо, изнервящо, изтощаващо и непрощаващо, но когато започнете да берете и първите плодове на труда си - силно удовлетворяващо!
Ето тук някъде започват първите изкривявания в главите на по-амбициозните от нас, поради което бързам да задам следващия въпрос:
От какво се нуждае детето?
За обичта вече говорихме.
За глаголите също.
Време е за малко съществителни - игра, други деца, много сън, родители, спокойна семейна среда, стотици лични примери. Сигурно има и още...
Лишавайки го от едно или няколко от изброените, отваряме опцията за пробойни в процеса на развитие, а оттам и в провал на ОСНОВНАТА цел, с която сме ГО създали - да направим от детето си ЧОВЕК!
Не адвокат, лекар, политик, търговец, автомонтьор ... или най-обикновен сътрудник от Института за сътрудници, а ЧОВЕК.
Как се прави/става човек?
С подходящ генетичен материал.
С личен пример + условия и желание за даването му.
Разбира се, с още много други неща, но и това е добро начало.
Докато писах, имах благоразумието да се посъветвам с няколко дами, намиращи се на различни места и с различни роли в процеса на човекосъздаване. Майки с деца, мацки без деца, агънца, които доскоро са били деца... Както и очаквах, получих най-разнопосочни мнения, но дори само този факт ме окрили, че не си губя времето. В началото се оказа, че "интервюираните" не четат внимателно, та се наложи да (се) обяснявам. След това почти стиснахме ръце в знак на съгласие, а в края - логично всеки пое по своя мисловен път. Ще използвам наученото, за да сложа по една патерица под мишниците на тезата си.
То пък една теза...
"Само се заяждаш с хората и им даваш акъл как да живеят".
"Престани да се правиш на интересен и да се чудиш как да фокусираш внимание".
"Великов, дали не започваш да си изсмукваш от пръстите някакви теми".
Как после да обяснявам на близките си, че не съм мазохист... Пиша си уж за кеф и лична (семейна) употреба, а в един момент не моеш си отдъхна от обяснения и дуплики.
Казах го и в началото - не правя това, за да нападам хората, които искат да дадат най-доброто на децата си! Или пък децата, които имат желанието да получат най-доброто за образованието си. Правя го, защото в припряността си да снаряжим бъдещият боец и да го изпратим на бойното поле, често прибързваме и не оценяваме правилно ситуацията.
Опитът ми показва, че:
- припряността може да бъде заместена с подреденост и постоянство
- снаряжаването може да се превърне във възмъжаване (важи и за девойки - в добрия смисъл)
- боецът може да се окаже отличен деец или дори деятел
- а бойното поле, просто море от възможности и ситуации, в които бъдещият мореплавател ще открие себе си (за протокола, боец се римува и с плувец).
Да, може да се превърне и в корабокрушенец, но това също е част от играта, а и не означава GAME OVER, нали? В днешно време повечето пострадали ги откриват овреме, та да имат и втори, и трети шанс да си счупят главата - отново и отново, докато разберат, че се троши.
Понеже съм подреден човек, ще ви опиша как минава един делничен ден на ученик втори клас (9 год.). Просто с такъв разполагам:
07.00 - ставане от сън, закуска, тоалетни истории
07.30 - транспорт до училище
08.00 - учебни часове
12.00 - обяд
13.00 - занималня
16.30 - транспорт до дома
17.00 - релакс в домашни условия
Ако приемем, че хоризонтирането в леглото би трябвало да е факт около 21.00, това означава, че подопечноТО ви има около четири часа на ден, в които да:
- вечеря
- да проверите какво е научило и подготвено ли е за следващия ден
- да си поговорите
- да се види с приятелите си
- да играе
Мислите ли, че са достатъчни?
И къде е мястото на ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ, "алиансни" занимания?
Мислите ли, че в края на деня концентрацията и способността му да работи/учи са ОК?
Гръмко отбелязвам и факта, че в тези часове не слагам ОБЩАТА ни игра, занимания и просто време за отношенията дете-родител.
Може и да не ми отговаряте... затова ги пиша тези работи.
Някой мъдро ще предположи, че weekend-ът е перфектното време за допълнително учене.
Дали?
Моят е още малък, но как ли ще разпредели weekend-времето си, когато завалят по-сериозните домашни, преговори, подготовки за контролни, класни и т.н. И къде по-напред в тези два дена ще наместим пътуванията, ОБЩИТЕ излизания, споделените хобита и спорт?
Умишлено не споменавам образователната ни система (а трябва) и честата ѝ неадекватност в материалите, които се учат. Не съм специалист по всичко и не смея да давам акъл и да правя анализи на влизащото в учебниците. Огромен фен съм на енциклопедистите, но не мисля, че обществото ни има нужда САМО от такива. Има нужда от тясно ориентирани специалисти, които да си разбират от тясното ориентиране, а не от широко дезориентирани многознайковци, които да ви събират от десет кладенеца вода, за да ви докажат... некомпетентността си. Тук ще спра, че току-виж съм се разпознал...
Отделно, енциклопедичността е вродена - като таланта. Човек просто трябва да я развие.
И, какво излиза?
Че или трябва да натоварим "добичето" до несвяст, за да си мислим, че всичко ни/му е на ред, или да го оставим на самотек, пък каквото му е Съдбата отредила.
Дали пък няма Златна среда и тук, както навсякъде другаде?
Не знам, не съм толкова умен.
Мога да споделя каква е рецептата в нашето семейство.
ТО е надлежно и настоятелно запознато с всичките си права и задължения. Правата са същите като нашите, а задълженията (кавичките са заради цитата):
- "да е добър човек"
- "да прави нещата, за да се забавлява, а не съревновава"
- "да учи, за да е подготвен и живее пълноценно"
- "да се държи с другите така, както би искал и те да се държат с него".
Следващи елементи от Златната среда:
- постоянното общуване и развиване на чувства като хумор, ирония, самоирония, игра на думи.
- възпитаване в доброжелателност, самостоятелност и подреденост
- обясняване на всякаква проблемация (социална, полова, ментална), а не бягане от неудобните теми
- въвличане (с помощта на играта) в разрешаването на конкретни казуси.
Има и още - заедно учим по английски, математика, история, околен свят и какво ли не. Така и аз освежавам знанията си, а и той получава информация от доверен източник. Не се сещам за по-адекватна среда за развитие от общуването дете-родител. Ем наливате с фунията, ем получавате обратна връзка колко му е пипето и как работи. На тези ранни етапи все още има как да се намеси човек, ако усети, че нещо с "горния етаж" не е като на другите. Дали ще му кажете хиперактивност или най-обикновена припряност и липса на съсредоточаване, дали ще го наречете индигово, или просто по-надарено от връстниците си, ТО си е ваше , обичате го и сте длъжни да МУ дадете най-доброто. Смятам, че най-доброто не е АЛИАНС, а преди всичко семейството, отношенията, общуването... да не се повтарям. АЛИАНС е просто една добра възможност, ако има нужда от нея.
Интересни неща сподели и цитираният по-горе представител на групата агънца, които доскоро са били деца:
"Голяма част от ангажираните с много занимания деца са такива по собствено желание и това в никакъв случай не изключва социален живот. Мога да дам себе си за пример - многобройни и различни занимания от малка, окуражавана, но не и пришпорвана от родителите си, с нормален за възрастта ми житейски опит.
Добрата организация не те лишава от нищо, вкл. и свободно време, дори заетостта е пълноценна за концентрацията и организацията. Едно дете има предостатъчно време да учи, преговаря, играе и да се занимава с други неща, които също да му носят удоволствие, но и полза за развитието. Аз и много други мои връстници смятаме детството си за пълноценно, именно защото е ползотворно и навреме е дало ориентация за моделирането на животоопределящите цели."
С това се пренасям към финалната част на текста. Тезата тук би звучала така:
не е ли редно да дадем на децата възможността сами да определят какво им дава блясъка в очите, а ние просто да модерираме леко този процес и да го направим възможен? Те имат достатъно потенциал, за да разполагат с опцията да правят първо, второ, че и трето, без това да води до опити за самоубийство и посещения при детски психиатър...
Този мат'рял се казва АЛИАНС-ните родители, а не АЛИАНС-ните деца, т.е. нека поговорим малко и за родителите. Ама само малко, за да не ме обвините отново, че наливам акъл на някого...
Родител съм и горе-долу се справям с това си положение. Съдя по собствената си преценка, както и по тази на околните, включително съпругата (лошото ченге) и детето (доброто ченге).
Критерият, който прилагам ВИНАГИ, когато се налага да преценя кое е добро и кое лошо за сина ми е, как бих се чувствал аз на негово място и дали, поглеждайки в миналото, на мен и връстниците ми конкретната ситуация би повлияла добре или зле. Знам, че стана сложно и затова ще добавя златния израз "Баба ти само на АЛИАНС е ходила".
Да, самоиронизирам се, но ако само знаете колко истина има в това!
Дали е справедливо постоянно да даваме примери как баба ми е дишала чист въздух, пила свежа вода, хранила се е с еко-продукти и не знае к'во е стрес, а когато стане въпрос за образование, рЕзко да забравяме за нея?
Не мисля.
И повярвайте, бабите ни (и градски, и селски) са имали същия прекрасен живот (извън политическия контекст), какъвто надявам се ще имаме ние и децата ни! Били са и тесни специалисти, и широки разбирковци, и сътрудници от Института за сътрудници. Изградили са всичко това, което консумираме днес, както и ние (безАЛИАНСните) ще изградим онова, което ще консумират децата ни. А те ще продължат за своите, със или без АЛИАНС подмишницата.
АЛИАНС-ът им е в главите и сърцата. На всеки. Ако искаме да го събудим и развием, бием камбаната, държим го за ръка и го водим, докато укрепне. После продължава сам и така до следващото събуждане.
Но Той си е Техен, не Наш.
П.П. 1
Далеч съм от мисълта, че с тези няколко реда ще реша или дори опиша проблемите, нахвърляни така небрежно в текста. Няма как. Но пък на мен ми помага да подредя и оправдая липсата на очаквания и наличието на цел. Първото води до невъзможност за разочарования, а второто до следване на последователност от действия с крайна цел ТО да стане човек, да е подготвен за различните дисциплини в "спорта" и това да не му коства кривогледство, гръбначни изкривявания, затлъстяване, психични и всякакъв друг вид проблеми. Дали съм на прав път, ще видим... въпрос на време.
Да се смятат посочени с пръст и всички онези родители, натирили против волята им децата си на уроци по пиано, цигулка, китара, балет, рисуване, карате, джудо и подобни... ;-)
П.П. 2
Добре де, ще я спомена - образователната ни система.
В крайна сметка, ТЯ е основният виновник за този текст. Ако работеше адекватно, с правилните програми, с добре мотивираните си и подготвени кадри...
Ех, тогава, тогава... щеше да бъде такъв живот!
Ама не работи.
И за да компенсират неработенето ѝ, родителите хвърчат с едно или няколко подопечни подмишница, къде в работно, къде в извънработно време, в отчаяни опити да запълнят празнините.
Няма лошо, но го правете с мярка и в интерес на детето, не на собствения си.
05.2015
Яхвам метлата на бодливата си метафора, за да посоча с пръст болните амбиции на някои родители, които са готови да отнемат най-ценното за едно дете - часовете за игра, само и само то да носи марката АЛИАНС, British Council, Schiller, Francais и т.н. Или пък още по-ценното - времето, в което са ЗАЕДНО!
Четящите с налични в момента деца са ясни - този филм го гледат в реално време. Ако пък все още нямате раби божии, или пък отдавна сте ги отгледали и не помните, със сигурност някога сте били деца. Та, може да се каже, че всички ние имаме или би трябвало да имаме отношение към проблема:
ИМА ЕДНА ГРУПА РОДИТЕЛИ, КОИТО ЗАРАДИ ПРЕКАЛЕНИТЕ СИ АМБИЦИИ, ПРАХТА В ОЧИТЕ ИЛИ ОБИКНОВЕНОТО ЖЕЛАНИЕ ДА СЕ ОТЪРВАТ ОТ ДРАЗНИТЕЛЯ ЗА НЯКОЛКО ЧАСА, СА ГОТОВИ ДА ЗАСИЛЯТ ДЕЦАТА СИ НА НЕАДЕКВАТНИ, НЕПРЕМИСЛЕНИ ИЛИ ОТКРОВЕНО ВРЕДНИ ЗА РАЗВИТИЕТО ИМ ЗАНИМАНИЯ.
Отсега усещам как върху ми скача половината форум БГ-мама, а другата половина ме причаква след работа... Поемам този риск и веейки знамето на "Свободата детска", влизам в обяснителен режим с една едничка цел - да предпазя поне една двойка от подобно безумие.
Ако успея, печели поне едно дете.
Ако загубя, губя само моето... ;-)
Какво е детето?
В началото парче месо (около 3-4 кг живо тегло), имащо непрестанна нужда от мляко, памперси, топлина и много, ама много обич, с всичките вторични белези на това чувство (целувки, прегръдки, гушкания и лиготии). Това важи за целия период, та няма да ви го натяквам постоянно - приемете го за константа.
Какво се случва с детето?
Ами, най-важното е, че расте. Покрай това му основно занимание върви и развитието. В първите години нещата се случват почти от само себе си, но с приближаването на заветното ПРОГОВАРЯНЕ, приближава и момента, в който ако родителите още не са разбрали, че са такива, е крайно време да го разберат!
Внимание, занимания, отношение, възпитание, провокации, обучение - все неща, чието прилагане е основно задължение на родителското тяло. Времеотнемащо, изнервящо, изтощаващо и непрощаващо, но когато започнете да берете и първите плодове на труда си - силно удовлетворяващо!
Ето тук някъде започват първите изкривявания в главите на по-амбициозните от нас, поради което бързам да задам следващия въпрос:
От какво се нуждае детето?
За обичта вече говорихме.
За глаголите също.
Време е за малко съществителни - игра, други деца, много сън, родители, спокойна семейна среда, стотици лични примери. Сигурно има и още...
Лишавайки го от едно или няколко от изброените, отваряме опцията за пробойни в процеса на развитие, а оттам и в провал на ОСНОВНАТА цел, с която сме ГО създали - да направим от детето си ЧОВЕК!
Не адвокат, лекар, политик, търговец, автомонтьор ... или най-обикновен сътрудник от Института за сътрудници, а ЧОВЕК.
Как се прави/става човек?
С подходящ генетичен материал.
С личен пример + условия и желание за даването му.
Разбира се, с още много други неща, но и това е добро начало.
То пък една теза...
"Само се заяждаш с хората и им даваш акъл как да живеят".
"Престани да се правиш на интересен и да се чудиш как да фокусираш внимание".
"Великов, дали не започваш да си изсмукваш от пръстите някакви теми".
Как после да обяснявам на близките си, че не съм мазохист... Пиша си уж за кеф и лична (семейна) употреба, а в един момент не моеш си отдъхна от обяснения и дуплики.
Казах го и в началото - не правя това, за да нападам хората, които искат да дадат най-доброто на децата си! Или пък децата, които имат желанието да получат най-доброто за образованието си. Правя го, защото в припряността си да снаряжим бъдещият боец и да го изпратим на бойното поле, често прибързваме и не оценяваме правилно ситуацията.
Опитът ми показва, че:
- припряността може да бъде заместена с подреденост и постоянство
- снаряжаването може да се превърне във възмъжаване (важи и за девойки - в добрия смисъл)
- боецът може да се окаже отличен деец или дори деятел
- а бойното поле, просто море от възможности и ситуации, в които бъдещият мореплавател ще открие себе си (за протокола, боец се римува и с плувец).
Да, може да се превърне и в корабокрушенец, но това също е част от играта, а и не означава GAME OVER, нали? В днешно време повечето пострадали ги откриват овреме, та да имат и втори, и трети шанс да си счупят главата - отново и отново, докато разберат, че се троши.
07.00 - ставане от сън, закуска, тоалетни истории
07.30 - транспорт до училище
08.00 - учебни часове
12.00 - обяд
13.00 - занималня
16.30 - транспорт до дома
17.00 - релакс в домашни условия
Ако приемем, че хоризонтирането в леглото би трябвало да е факт около 21.00, това означава, че подопечноТО ви има около четири часа на ден, в които да:
- вечеря
- да проверите какво е научило и подготвено ли е за следващия ден
- да си поговорите
- да се види с приятелите си
- да играе
Мислите ли, че са достатъчни?
И къде е мястото на ДОПЪЛНИТЕЛНИТЕ, "алиансни" занимания?
Мислите ли, че в края на деня концентрацията и способността му да работи/учи са ОК?
Гръмко отбелязвам и факта, че в тези часове не слагам ОБЩАТА ни игра, занимания и просто време за отношенията дете-родител.
Може и да не ми отговаряте... затова ги пиша тези работи.
Някой мъдро ще предположи, че weekend-ът е перфектното време за допълнително учене.
Дали?
Моят е още малък, но как ли ще разпредели weekend-времето си, когато завалят по-сериозните домашни, преговори, подготовки за контролни, класни и т.н. И къде по-напред в тези два дена ще наместим пътуванията, ОБЩИТЕ излизания, споделените хобита и спорт?
Умишлено не споменавам образователната ни система (а трябва) и честата ѝ неадекватност в материалите, които се учат. Не съм специалист по всичко и не смея да давам акъл и да правя анализи на влизащото в учебниците. Огромен фен съм на енциклопедистите, но не мисля, че обществото ни има нужда САМО от такива. Има нужда от тясно ориентирани специалисти, които да си разбират от тясното ориентиране, а не от широко дезориентирани многознайковци, които да ви събират от десет кладенеца вода, за да ви докажат... некомпетентността си. Тук ще спра, че току-виж съм се разпознал...
Отделно, енциклопедичността е вродена - като таланта. Човек просто трябва да я развие.
И, какво излиза?
Че или трябва да натоварим "добичето" до несвяст, за да си мислим, че всичко ни/му е на ред, или да го оставим на самотек, пък каквото му е Съдбата отредила.
Дали пък няма Златна среда и тук, както навсякъде другаде?
Не знам, не съм толкова умен.
Мога да споделя каква е рецептата в нашето семейство.
ТО е надлежно и настоятелно запознато с всичките си права и задължения. Правата са същите като нашите, а задълженията (кавичките са заради цитата):
- "да е добър човек"
- "да прави нещата, за да се забавлява, а не съревновава"
- "да учи, за да е подготвен и живее пълноценно"
- "да се държи с другите така, както би искал и те да се държат с него".
Следващи елементи от Златната среда:
- постоянното общуване и развиване на чувства като хумор, ирония, самоирония, игра на думи.
- възпитаване в доброжелателност, самостоятелност и подреденост
- обясняване на всякаква проблемация (социална, полова, ментална), а не бягане от неудобните теми
- въвличане (с помощта на играта) в разрешаването на конкретни казуси.
Има и още - заедно учим по английски, математика, история, околен свят и какво ли не. Така и аз освежавам знанията си, а и той получава информация от доверен източник. Не се сещам за по-адекватна среда за развитие от общуването дете-родител. Ем наливате с фунията, ем получавате обратна връзка колко му е пипето и как работи. На тези ранни етапи все още има как да се намеси човек, ако усети, че нещо с "горния етаж" не е като на другите. Дали ще му кажете хиперактивност или най-обикновена припряност и липса на съсредоточаване, дали ще го наречете индигово, или просто по-надарено от връстниците си, ТО си е ваше , обичате го и сте длъжни да МУ дадете най-доброто. Смятам, че най-доброто не е АЛИАНС, а преди всичко семейството, отношенията, общуването... да не се повтарям. АЛИАНС е просто една добра възможност, ако има нужда от нея.
Интересни неща сподели и цитираният по-горе представител на групата агънца, които доскоро са били деца:
"Голяма част от ангажираните с много занимания деца са такива по собствено желание и това в никакъв случай не изключва социален живот. Мога да дам себе си за пример - многобройни и различни занимания от малка, окуражавана, но не и пришпорвана от родителите си, с нормален за възрастта ми житейски опит.
Добрата организация не те лишава от нищо, вкл. и свободно време, дори заетостта е пълноценна за концентрацията и организацията. Едно дете има предостатъчно време да учи, преговаря, играе и да се занимава с други неща, които също да му носят удоволствие, но и полза за развитието. Аз и много други мои връстници смятаме детството си за пълноценно, именно защото е ползотворно и навреме е дало ориентация за моделирането на животоопределящите цели."
С това се пренасям към финалната част на текста. Тезата тук би звучала така:
не е ли редно да дадем на децата възможността сами да определят какво им дава блясъка в очите, а ние просто да модерираме леко този процес и да го направим възможен? Те имат достатъно потенциал, за да разполагат с опцията да правят първо, второ, че и трето, без това да води до опити за самоубийство и посещения при детски психиатър...
Този мат'рял се казва АЛИАНС-ните родители, а не АЛИАНС-ните деца, т.е. нека поговорим малко и за родителите. Ама само малко, за да не ме обвините отново, че наливам акъл на някого...
Родител съм и горе-долу се справям с това си положение. Съдя по собствената си преценка, както и по тази на околните, включително съпругата (лошото ченге) и детето (доброто ченге).
Критерият, който прилагам ВИНАГИ, когато се налага да преценя кое е добро и кое лошо за сина ми е, как бих се чувствал аз на негово място и дали, поглеждайки в миналото, на мен и връстниците ми конкретната ситуация би повлияла добре или зле. Знам, че стана сложно и затова ще добавя златния израз "Баба ти само на АЛИАНС е ходила".
Да, самоиронизирам се, но ако само знаете колко истина има в това!
Дали е справедливо постоянно да даваме примери как баба ми е дишала чист въздух, пила свежа вода, хранила се е с еко-продукти и не знае к'во е стрес, а когато стане въпрос за образование, рЕзко да забравяме за нея?
Не мисля.
И повярвайте, бабите ни (и градски, и селски) са имали същия прекрасен живот (извън политическия контекст), какъвто надявам се ще имаме ние и децата ни! Били са и тесни специалисти, и широки разбирковци, и сътрудници от Института за сътрудници. Изградили са всичко това, което консумираме днес, както и ние (безАЛИАНСните) ще изградим онова, което ще консумират децата ни. А те ще продължат за своите, със или без АЛИАНС подмишницата.
АЛИАНС-ът им е в главите и сърцата. На всеки. Ако искаме да го събудим и развием, бием камбаната, държим го за ръка и го водим, докато укрепне. После продължава сам и така до следващото събуждане.
Но Той си е Техен, не Наш.
Далеч съм от мисълта, че с тези няколко реда ще реша или дори опиша проблемите, нахвърляни така небрежно в текста. Няма как. Но пък на мен ми помага да подредя и оправдая липсата на очаквания и наличието на цел. Първото води до невъзможност за разочарования, а второто до следване на последователност от действия с крайна цел ТО да стане човек, да е подготвен за различните дисциплини в "спорта" и това да не му коства кривогледство, гръбначни изкривявания, затлъстяване, психични и всякакъв друг вид проблеми. Дали съм на прав път, ще видим... въпрос на време.
Да се смятат посочени с пръст и всички онези родители, натирили против волята им децата си на уроци по пиано, цигулка, китара, балет, рисуване, карате, джудо и подобни... ;-)
П.П. 2
Добре де, ще я спомена - образователната ни система.
В крайна сметка, ТЯ е основният виновник за този текст. Ако работеше адекватно, с правилните програми, с добре мотивираните си и подготвени кадри...
Ех, тогава, тогава... щеше да бъде такъв живот!
Ама не работи.
И за да компенсират неработенето ѝ, родителите хвърчат с едно или няколко подопечни подмишница, къде в работно, къде в извънработно време, в отчаяни опити да запълнят празнините.
Няма лошо, но го правете с мярка и в интерес на детето, не на собствения си.
05.2015